— Той ми я продиктува през оная нощ, когато замина за Щитно. Пък и не се надяваше да се върне.
— А защо не ми казахте нищо тогава?
— Не казах нищо, защото ми призна като тайна изповед какво иска да прави. Благоволи да му пратиш повече покой, господи, и вечна светлина нека му свети…
— Не четете за него молитви. Той е още жив. Знам това от думите на кръстоносеца Ротгер, с когото се сражавах при двора на княза. Излязохме с него на съд божи и аз го убих.
— Та и затова Юранд няма да се върне… Освен ако господ го спаси!…
— Отивам ето с този рицар, за да го изтръгна от ръцете им.
— Изглежда, че не познаваш ръцете на кръстоносците; а пък аз ги познавам, защото, преди да ме прибере Юранд в Спихов, бях петнайсет години свещеник в тяхната страна. Само господ може да спаси Юранд.
— И може и на нас да помогне.
— Амин.
После той разви документа и почна да го чете. Юранд завещаваше всичките си земи и целия си имот на Дануша и на нейното потомство, а в случай че тя умре без потомство — на нейния мъж, Збишко от Богданец. В края той оставяше изпълнението на тази своя воля под покровителството на княза, „защото, ако нещо от писаното не е съгласно със закона, милостта на княза да го превърне в законно“. Тези думи бяха прибавени, защото отец Калеб познаваше само каноническото право, а самият Юранд, зает постоянно с войни, познаваше само рицарското право. След като прочете на Збишко документа, свещеникът го прочете на старейшините от охраната на спиховския замък, които признаха веднага младия рицар за свой владелец и се заклеха да му се подчиняват.
Те също мислеха, че Збишко веднага ще ги поведе да спасяват стария господар, и се радваха, защото носеха в гърдите си сурови и войнствени сърца, привързани силно към Юранд. Затова дълбоко се натъжиха, като разбраха, че ще си останат у дома в че господарят им ще отиде в Малборг само с малка свита и не на война, а само с оплакване. Тази тяхна тъга споделяше чехът Главчо, при все че, от друга страна, се радваше на толкова голямото увеличение на Збишковия имот.
— Ех, ако има някой да се зарадва — рече той, това е старият господар от Богданец! И би съумял той да се разпорежда тук! Какво е Богданец в сравнение с такова владение!
А Збишко изведнъж го налегна страшна тъга за чичо му, каквато го обхващаше често, а особено в трудни и тежки минути, та се обърна към оръженосеца, й каза, без да му мисли много:
— Защо ще седиш тук без работа? Върви в Богданец, писмо ще занесеш.
— Щом няма да дойда с ваша милост, предпочитам да отида, там! — отвърна зарадваният момък.
— Повикай отец Калеб, нека опише разбрано всичко, което се случи тук, пък на чичо ще прочете писмото енорийският свещеник в Кшешня или пък абатът, ако е в Згожелице.
Но при тия думи той се удари с ръка по едва наболите мустачки и добави като че ли на себе си:
— Ех! Абатът!…
И веднага, пред очите му се мярна Ягенка — синеока, тъмнокоса, стройна като кошута и със сълзи на ресниците! Стана му мъка и известно време търка челото си с ръка, а после каза:
— Ще ти бъде тъжно, девойко, ала не по-тъжно отколкото на мене.
В това време дойде отец Калеб и веднага седна да пише писмото, Збишко му диктуваше подробно всичко, което се бе случило от момента, когато бе пристигнал в горския замък. Той не скри нищо, защото знаеше, че старият Мачко ще разбере добре всичко и в края на краищата ще бъде доволен. Богданец наистина не можеше да се сравнява със Спихов, който беше обширно и богата владение, а. Збишко знаеше, че тези работи значеха за Мачко извънредно много.
Когато след дълъг труд писмото беше написано и запечатано, Збишко повика отново оръженосеца, връчи му го и каза:
— А може би ще се върнеш тук с чичо, на което бих се радвал много.
Но лицето на чеха беше като че ли смутено; помайваше се, пристъпваше от крак на крак и не си отиваше, докато младият рицар не се обади:
— Ако имаш още нещо да ми казваш, казвай.
— Искал бих, ваша милост… — отвърна чехът — искал бих още да запитам, какво да разправям там на хората?
— На кои хора?
— Е, не в Богданец, а в околността… Защото навярно ще искат да узнаят!
В отговор на това Збишко, който беше решил вече нищо да не скрива, го погледна проницателно и каза:
— Не ти е тебе до хората, ами до Ягенка от Згожелице.
А чехът пламна, после пребледня малко и отговор:
— До нея, господарю.
— А откъде знаеш, че тя не се е оженила там за Нтан от Рогов или за Вилк от Бжозова?
— Младата господарка не се е оженила за никого — отговори уверено оръженосецът.
— Може абатът да й е заповядал.