И с тия мисли в главата старият Зигфрид, който при всичката си готовност за всякакви престъпления, измами и жестокости все пак обичаше Ордена и държеше на славата му, започна следния разговор със съвестта си: „Дали не е по-добре да пуснем Юранд и дъщеря му? Измамата и подлостта ще опетнят името на Данвелд, а той вече не е жив. А пък — мислеше — дори ако магистърът накаже строго мене и Ротгер, които бяхме все пак съучастници на Данвелд, няма ли така да бъде по-добре за Ордена?“ Но тук неговото жестоко и отмъстително сърце закипя от злоба при мисълта за Юранд.
Да пусне този притеснител и палач на орденските хора, победител в толкова битки, причина за толкова поражения и позор, разгромител, а после убиец на Данвелд, победител на дьо Бергов, убиец на Майнегер, убиец на Готфрид и Хю, този, който в самия щитненски замък проля повече немска кръв, отколкото се пролива в не едно сражение през време на война… „Не мога! Не мога! — повтаряше си Зигфрид и при самата мисъл за това хищните му пръсти се свиваха конвулсивно, а старите му изсъхнали гърди дишаха с мъка, — Ами ако това би докарало по-голяма полза, и слава на Ордена? Ами ако наказанието, което в този случай ще падне върху живите съучастници в престъплението, склони враждебно настроения досега княз Януш и улесни преговорите, дори и съюза с него?… Те са сприхави — мислеше си по-нататък старият вожд, — но щом им се покаже малко добрина, лесно забравят обидите. Ето, и сам князът бе пленен в собствената му страна, а все пак на дело не ни отмъсти!…“ И той се заразхожда из залата в дълбока вътрешна борба, когато внезапно му се стори, че нещо отгоре му каза: „Стой и чакай връщането на Ротгер.“ Така! Трябваше да се чака, Ротгер несъмнено ще убие онзи младеж, а после или ще трябва да скрием Юранд и дъщеря му, или да ги върнем. В първия случай князът наистина няма да забрави за тях, но като не е уверен кой е отвлякъл девойката, ще я търси, ще праща писма до магистъра не с обвинение, а с разпитване и работата ще се проточи много. Във втория случай радостта от връщането на Юрандовата дъщеря ще бъде по-голяма от желанието за мъст заради отвличането й. „Пък ние всякога можем да кажем, че сме я намерили след буйството на Юранд!“ Тази последна мисъл напълно успокои Зигфрид, А що се отнасяше до самия Юранд, те вече отдавна заедно с Ротгер бяха измислили начин, ако бъдат принудени да го пуснат, да не може нито да отмъщава, нито да се оплаква. Жестоката душа на Зигфрид сега се зарадва при мисълта за тоя начин. Той се радваше и при мисълта за божия съд, който трябваше да стане в чехановския замък. А за изхода на смъртната борба не се безпокоеше никак. Спомни си за един турнир в Крулевец, когато Ротгер победи двамина знаменити рицари, които в родната си андегавенска земя се смятаха за непобедими борци, Спомни си и битката при Вилно с един полски рицар, придворен на Спитко от Мелщин, когото Ротгер уби. И лицето му се проясни, а сърцето му се изпълни с гордост, защото той пръв бе завел Ротгер, макар вече знаменит рицар, на бой срещу Литва и го бе учил на най-добрите начини за война с това племе. А сега тоя синец ще пролее още веднъж омразната полска кръв и ще се върне покрит със слава. Нали това е божи съд, та и Орденът ще бъде същевременно очистен от подозренията… „Съд божи!“… За миг старото сърце се сви от предчувствие, подобно па тревога. Да, Ротгер ще се яви на смъртна борба, за да защити невинността на кръстоносците, а те са виновни и, значи, той ще се бие за лъжа… Ами ако се случи нещастие? Но след миг и това се видя на Зигфрид невъзможно, Ротгер не може да бъде победен.