Като се успокои по тоя начин, старият кръстоносец се замисли още над въпроса, дали не ще е по-добре да се изпрати Дануша още сега в някой отдалечен замък, който в никакъв случай не може да бъде нападнат от мазурите, Но след късо обмисляне се отказа и от тоя план, Да предприеме нападение и да застане начело, можеше само мъжът на Юрандовата дъщеря, а той нали ще загине от ръката на Ротгер… После ще има само от страна на княза и на княгинята настоявания, разпитвания, писма, оплаквания, но тъкмо поради това работата ще се забрави и забърка, да не говорим, че ще се проточи до безкрайност. „Додето стигнат до нещо положително — си каза Зигфрид, — аз ще умра, а може би и Юрандовата дъщеря ще застарее в затвора на кръстоносците.“ Той обаче заповяда в замъка всичко да бъде готово за отбрана, а също и за поход, защото не знаеше точно какво може да излезе от уговорката му о Ротгер, и реши да чака.
Но от срока, в който Ротгер първоначално бе обещал да се върне, минаха два дни, после три и четири, а никакъв керван не се показваше пред портите на Щитно. Едва на петия ден, почти на мръкване, пред кулата на вратаря се чу звук от рог, Зигфрид, който току-що бе привършил дневната си работа, изпрати веднага слугата да разбере кой е пристигнал.
Слугата се върна след малко със смутено лице, но Зигфрид не можа да забележи тази промяна, защото в стаята само в дълбоката камина гореше огън и слабо разсейваше мрака.
— Пристигнаха ли? — запита старият рицар.
— Да! — отговори момчето.
Но в гласа му имаше нещо такова, което внезапна разтревожи кръстоносеца, та каза:
— А брат Ротгер?
— Докараха брат Ротгер.
Като чу това, Зигфрид стана от креслото. Дълго време той се държа с ръце за облегалката, сякаш се страхуваше да не падне, после се обади с глух глас:
— Дай ми плаща.
Слугата наметна плаща на раменете му, а Зигфрид очевидно беше се вече съвзел, защото сам навлече на главата си качулката и излезе от стаята.
Скоро той се озова в двора на замъка дето беше вече пълен мрак, и тръгна по скърцащия сняг с бавни крачки към кервана, който бе преминал портата и се бе спрял близо до нея. Там имаше вече доста голяма навалица и горяха няколко факела, които войниците от охраната бяха успели да донесат. При вида на стария рицар войниците се разстъпиха. Но в светлината на факлите се виждаха тревожни лица и тихи гласове шепнеха в тъмнината:
— Брат Ротгер…
— Брат Ротгер убит…
Зигфрид се довлече до шейната, в която лежеше на слама покрито с плащ тяло, и вдигна края на плаща.
— Дайте светлина — каза той и отметна качулката си.
Един от войниците наведе факела, при светлината на който старият кръстоносец видя главата на Ротгер и бялото му като сняг замръзнало лице, обвито с тъмна кърпа, завързана под брадата му, навярно за да не останат устата отворени. А цялото лице беше като че стегнато и тъй променено, та би могло да се каже, че това е някой друг. Очите бяха покрити с клепачите, около тях и по челото имаше синкави петна. По бузите искреше тънък скреж.
Вождът гледа дълго време трупа всред всеобщото мълчание. Някои го поглеждаха, защото знаеха, че той беше на покойния като баща и че го обичаше. Но ни една сълза не капна от очите му, само лицето му стана още по-сурово от обикновено и изразяваше някакво застинало спокойствие.
— Тъй го изпратили! — каза той най-сетне.
Но веднага се обърна към домакина на замъка:
— Още преди полунощ да сковат ковчег и да оставят тялото в параклиса.
— Остана един ковчег от ония, които бяха приготвени за убитите от Юранд — отговори домакинът, — Ще наредя само да се обкове със сукно.
— И да се покрие с плащ — рече Зигфрид, като заметна лицето на Ротгер. — Не с такъв като този, а с орденски.
А след малко добави:
— И капакът да не се заковава.
Хората се приближиха до колата, Зигфрид нахлузи отново качулката на главата си, но си спомни още не що, преди да си иде, та запита:
— Къде е ван Крист?
— Също убит — отговори един от слугите, — но трябваше да го погребат в Чеханов, защото почна да гние.
— Добре.
Като каза това, той си тръгна с бавни крачки, върна се в стаята и седна на същото онова кресло, на което го завари съобщението. Остана с окаменяло лице и неподвижен така дълго, та момчето почна да се безпокои и да си подава все по-често главата от вратата. Час след час минаваше, в замъка утихна обикновеният шум, само откъм параклиса се дочуваха глухи, неясни удари на чук, а после нищо не нарушаваше тишината освен повикванията на стражата.
Наближаваше полунощ, когато старият рицар се събуди като че от сън и извика слугата.
— Къде е брат Ротгер? — го запита той.