Но момчето, разтревожено от тишината, от станалото и от безсъницата, изглежда, че не го разбра, защото го погледна с уплаха и отговори с трепет в гласа:
— Не зная, господарю!…
А старецът се усмихна горчиво и каза кротко:
— Аз те питам, дете, дали е вече в параклиса?
— Да, там е, господарю.
— Добре, Кажи на Дидерих да дойде тук с фенер и да чака, докато се върна, Да вземе също котле с въглени. Светло ли е вече в параклиса?
— Горят свещи около ковчега.
Зигфрид влезе в параклиса, още от вратата се озърна дали няма някой вътре, после я затвори внимателно, приближи се до ковчега, отмести две свещи от шестте, които горяха над него на големи медни свещници, и падна на колене.
Устните му не се помръдваха, той не се молеше. Известно време само гледа застиналото, но още хубаво лице на Ротгер, като че искаше да види по него следи от живот.
После всред черковната тишина почна да вика със снишен глас!
— Синко! Синко!
И млъкна. Изглеждаше, че чака отговор.
След това протегна ръка и пъхна мършавите си, прилични на орлови нокти пръсти под плаща, който покриваше гърдите на Ротгер, и почна да ги опипва той търсеше навсякъде, в средата и отстрани, под ребрата и при ключиците, и най-после напипа под сукнената дреха цепнатината, която отиваше от дясното рамо към мишницата, пъхна в нея пръстите си, мина с тях по цялата дължина на раната и отново заговори с глас, в който звучеше като че ли жалба:
— О!… Какъв безмилостен удар!… Пък пишеше, че онзи е почти дете!… Цялата ръка! Цялата ръка! Толкова пъти си я дигал срещу езичниците за защита на Ордена. А сега ти я отсече полска секира… И ето края! Ето предела! Не те благослови господ, защото може би не се грижи за нашия Орден. Изостави и мене, при все че му служа от дълги години.
Думите му замряха на устата, устните му затреперя ха и в параклиса отново настана глухо мълчание.
— Синко! Синко!
Сега в гласа на Зигфрид звучеше молба и той говореше още по-тихо, както говорят хора, конто разпитват за някаква важна и страшна тайна.
— Ако си тук, ако ме чуваш, дай ми знак; мръдни ръката си или отвори за миг очите си, защото сърцето ми ридае в старите гърди… Дай ми знак, обичах те толкова много, продумай!…
И опрян о ръце на края на ковчега, той впи ястребовите си очи в затворените клепачи на Ротгер в зачака.
— Ех! Как можеш да продумаш — каза най-сетне, — от тебе лъха студ и смрад. Но щом ти мълчиш, аз ще ти кажа нещо, пък душата ти нека прелети между горящите свещи и да чуе.
Като каза това, той се наведа до лицето на трупа.
— Помниш ли как свещеникът не ни позволи да доубием Юранд и как му се заклехме. Добре: аз ще сдържа клетвата си, но тебе ще зарадвам, дето и да си.
И той се дръпна от ковчега, сложи пак на мястото свещниците, които по-рано бе отместил, покри с плаща трупа и лицето и излезе от параклиса.
При вратата на стаята му спеше момчето, налегнато от дълбок сън, а вътре Дидерих според заповедта чакаше Зигфрид.
Той беше нисък, набит човек, с дъгообразни крака и четвъртито лице, част от което затуляше тъмна, с назъбени краища качулка, спусната на плещите му. Облечен беше с кожух от необработена биволска кожа, на кръста имаше също биволски пояс, на който висяха връзка ключове и къс нож. В дясната си ръка държеше железен фенер, облепен с волски мехур.
— Готов ли си? — попита Зигфрид.
Дидерих се поклони мълчаливо.
— Поръчах да имаш въглени в котлето.
Набитият човек пак не отговори нищо, а само посочи разгорените в камината главни, взе изправената до огнището лопатка и почна да загребва изпод тях въглени и да ги туря в котлето, след това запали фенера и зачака.
— А сега слушай, куче — рече Зигфрид. — Някога си ти издаде онова, което вождът Данвелд ти бе поръчал да направиш, и той заповяда да ти отрежат езика. Но понеже можеш и с пръсти да обясняваш на свещеника всичко, каквото искаш, аз те предупреждавам, че ако с едно движение му загатнеш за това, което сега ще извършиш по моя заповед, ще заповядам да те обесят.
Дидерих отново се поклони мълчаливо, но лицето му се сви зловещо при ужасния спомен, защото езикът му беше изтръгнат по съвсем друг повод, а не за това, което каза Зигфрид.
— Върви сега напред и ме заведи в Юрандовото подземие.
Палачът сграбчи с огромната си ръка дръжката на котлето, вдигна фенера и те излязоха. До вратата минаха край заспалия слуга, слязоха по стълбата и тръгнаха не към главната врата, а зад стълбата, дето почваше дълъг тесен коридор, който вървеше по цялата ширина на сградата и свършваше с тежка врата, скрита в дебелата стена. Дидерих я отвори и те се намериха пак под открито небе, в малко дворче, заобиколено от четирите страни с каменни хамбари, в които се пазеха запасите от храни, в случай че замъкът бъде обсаден. Под един от тези хамбари от дясната страна бяха подземията за затворниците. Там нямаше никаква стража, защото дори ако някой затворник би успял да се измъкне от подземието, той щеше да се озове в дворчето, от което единствен изход беше същата врата.