— Чакай! — рече Зигфрид.
И като се опря с ръка о стената, той се задържа там, защото усети, че му е нещо зле, че дъхът му не достига, сякаш гърдите му бяха оковани в много тясна броня. И наистина всичко онова, което преживя, надвишаваше старческите му сили. Усети също, че челото под качулката се покрива с капки пот, и реши да си почине малко.
След мрачния зимен ден бе настъпила извънредно ясна нощ. Месечината грееше на небето и цялото дворче беше заляно от силната светлина, от която снегът изглеждаше зеленикав. Зигфрид поемаше жадно в дробовете си пресния и малко мразовит въздух. Но изведнъж той си спомни, че в също такава светла нощ Ротгер замина за Чеханов, откъдето се върна труп.
— А сега лежиш в параклиса — изстена тихо той.
А Дидерих помисли, че той говори на него, та дигна фенера и освети лицето му, страшно бледо, почти бяло, мъртвешко, но същевременно прилично на главата на стар лешояд.
— Върви напред! — каза Зигфрид.
Жълтото кръгче светлина от фенера затрептя отново по снега и те тръгнаха по-нататък. В дебелата стена на хамбара имаше вдлъбнатина, от която няколко стъпала водеха до голяма желязна врата. Дидерих я отвори и почна да слиза по стълбата в дълбочината на черна пропаст, като държеше високо фенера, за да осветява пътя на вожда. В края на стълбата имаше коридор, а в него отдясно и отляво извънредно ниски врати за затворническите килии.
— При Юранд! — каза Зигфрид.
След миг ключалката заскърца и те влязоха. Но в ямата беше съвсем тъмно, та Зигфрид, който не виждаше добре при слабата светлина на фенера, заповяда на Дидерих да запали факел и скоро при светлия блясък на пламъка му видя легналия на сламата Юранд. Пленникът имаше окови на краката, а на ръцете малко по-длъжка верига, която да му позволява да поднася до устата си храна. Облечен беше в същия чувал от кълчища, в който се бе явил пред вождовете, но сега покрит с тъмни петна от кръв, защото онзи ден, в който можа да се тури край на борбата едва след като обезумелият от болка и ярост Юранд бе омотан с мрежа, войниците искаха да го убият и му нанесоха с алебардите си петнайсетина рани. Попречи им в това местният щитненски свещеник, а раните не се оказаха смъртоносни, но от Юранд изтече толкова много кръв, че той биде отнесен в тъмницата полужив. Всички в замъка мислеха, че всеки час може да умре, но неговата огромна сила превъзмогна смъртта и той остана жив, при все че не бяха му превързали раните, а го бяха хвърлили в страшното подземие, дето капеше от сводовете, когато вън се топеше снегът, а когато имаше мраз, стените се покриваха с дебел слой скреж и ледени кристалчета.
И ето, сега той лежеше на сламата във вериги, безсилен, но така огромен, та особено, както бе легнал, правеше впечатление на отломък от скала, издялан по подобие на човешка фигура. Зигфрид заповяда да му се светне право в лицето и известно време се вглежда в него мълчаливо, после се обърна към Дидерих и каза:
— Виждаш, че има само едно здраво око — ослепи го!
В гласа му звучеше някаква немощ и грохналост, но именно затова страшната заповед изглеждаше още по-страшна. Факелът потрепера малко в ръката на палача, обаче той го наведе и скоро върху окото на Юранд почнаха да падат големи горящи капки смола и покриха цялото око от веждата чак до скулата.
Лицето на Юранд се сви, русите му мустаци се вдигнаха нагоре и откриха стиснатите му зъби, но той не изрече нито дума и дали от изнемощяване или от природната упоритост на страшната му натура — не изстена дори.
А Зигфрид рече:
— Обещано ти е, че ще бъдеш освободен, и ще бъдеш, но не ще можеш да обвиняваш Ордена, защото езикът ти, с който го хулеше, ще ти бъде отнет.
И отново направи знак на Дидерих, но той издаде някакъв странен, гърлен звук и обясни със знаци, че трябва да си служи и с двете ръце, а също, че иска вождът да му посвети.
Тогава старецът взе факела и го държеше с протегната напред разтреперана ръка; но когато Дидерих притисна с коленете си гърдите на Юранд, Зигфрид извърна глава и гледаше към покритата със скреж степа.
Дръннаха за малко вериги, после се чу запъхтяно дишане на човешки гърди, нещо като глухо дълбоко стенание, и настъпи тишина.
Най-сетне пак прозвуча гласът на Зигфрид:
— Юранд, наказанието, което изтърпя досега, трябваше и така а така да ти бъде наложено, но освен това аз обещах на брат Ротгер, когото мъжът на твоята дъщеря уби, че ще сложа в ковчега му твоята дясна китка…