Тези новини, изглежда, направиха на Мачко огромно впечатление, толкова много бяха те и приятни, и неприятни, та не можеше да си уясни добре всичко и да си даде сметка за чувствата, които те извикваха у него едно след друго, Известието, че Збишко се е оженил, в първия миг го убоде право в сърцето, защото обичаше Ягенка като роден баща и с всички сили жадуваше да свърже Збишко с нея. Но от друга страна, той беше вече свикнал да смята тая работа за пропаднала, а сега Юрандовата щерка донасяше това, което не можеше да донесе Ягенка, понеже се ползваше е благоволението на княза и като единствено дете имаше много по-голяма зестра. Мачко вече виждаше Збишко като княжески велможа, владелец на Богданец и на Спихов, а, в бъдеще, и кащелян. Работата не беше невъзможна защото в ония времена се казваше за някой беден дворянин: „Имаше си той дванайсет сина: шестима от тях паднаха в битки, а шестимата станаха кащеляни.“ И народ, и родове бяха на път към величие. Голямото богатство можеше само да помогне на Збишко в това отношение, ето защо жаждата за богатство и родовата гордост на Мачко намериха удовлетворение. Но старецът имаше и причини за безпокойство. Той сам една време ходи при кръстоносците, за да спасява Збишко, и донесе от това пътуване железен връх от стрела под реброто, а пък сега Збишко беше отишъл в Малборг сякаш в устата на вълка. Дали ще намери там жена си или смъртта си? „Няма да го приемат те благосклонно — помисли Мачко, та нали той току-що им е погубил един знаменит рицар, а преди това бе нападнал Лихтенщайн, пък те, проклетите, са отмъстителни.“ При тази мисъл старият рицар се много разтревожи, Дойде му също наум, че Збишко, какъвто си е буен и несдържан, може да излезе там на двубой с някой немец. Но това най-малко го тревожеше. Най-много се боеше Мачко да го не хванат. „Хванали стария Юранд и щерка му, не се поколебали на времето си да хванат и самия княз в Злотория, та ще се стесняват сега да пленят Збишко.“
Тук му дойде наум въпросът: какво ще стане, ако момъкът, дори и да се отърве от ръцете на кръстоносците, съвсем не намери жена си? И Мачко първо се утеши с мисълта, че от нея ще му остане Спихов, но тази утеха не бе за дълго. Старецът се грижеше много за богатство, но не по-малко се грижеше той и за рода, за Збишковите деца. „Ако Данушка потъне някъде като камък във вода и никой не знае жива ли е, или умряла, Збишко не ще може да се ожени за друга и тогава няма да има на света Градовци от Богданец. Ех, с Ягенка би било съвсем иначе!… Мочидоли също не е малък имот, а такава девойка би раждала всяка година, като плодовита ябълка в градина,“ Ето защо тъгата на Мачко стана по-голяма от радостта за новото наследство — и налегнат от тази тъга и безпокойство, той почна отново да разпитва чеха как е станала венчавката и кога е станала. А чехът отговори:
— Казах ви вече, почитаеми господарю, че не зная кога е станала, а за онова, за което се досещам, не мога да се закълна, че е било.
— За какво се досещаш?
— Нали аз не се отделях от младия господар през време на болестта му и спях в една стая с него. Една вечер само ми заповядаха да изляза, а после видях как отидоха при господаря: самата княгиня с Юрандовата дъщеря, пан дьо Лорш и отец Вишонек. Почудих се дори, че младата господарка имаше венче на главата, но помислих, че ще причестяват господаря… Може тогава да е било… Помня, че господарят ми заповяда да го облека хубаво като за сватба, но мислех също, че е за причастие.
— А после какво? Останаха ли сами?
— Ами! Пък и да бяха останали, господарят тогава не можеше дори да се храни без чужда помощ, А за младата господарка вече бяха дошли хора, уж от Юранд, и на сутринта тя замина…
— Не я ли е виждал Збишко оттогава?
— Не я е видяло нито едно човешко око.
Настъпи кратко мълчание.
— Как мислиш — запита след малко Мачко, — ще му я дадат ли кръстоносците, или няма да му я дадат?
Чехът поклати глава и махна безнадеждно с ръка.
— Според моя ум — рече той бавно — тя е загубена навеки.
— Защо? — запита почти със страх Мачко.
— Защото, ако бяха казали, че е у тях, щеше да има надежда. Тогава можеше да се оплаква или откуп да плати, или със сила да я отърве. Но те казали следното: отървахме някакво момиче и съобщихме на Юранд, но той не го призна за своя дъщеря и за нашата добрина изби толкова много наши хора, колкото не ни е струвало и едно истинско сражение.
— Значи, на Юранд са показали някакво момиче?
— Разправят, че са показали. Бог знае истина ли е. Може да не е истина, а може да са му показали друго. Вярно е само това, че избил хора и че те са готови да се закълнат, че никога не са отвличали Юрандовата дъщеря. И работата е страшно сложна. Дори магистърът да им заповяда, ще кажат, че не е у тях. Кой ще докаже обратното? Толкова повече, че придворните в Чеханов говореха за някакво писмо от Юранд, в което пишело, че тя не е у кръстоносците.