— Преди всичко пътищата господни са неведоми, а, второ, не забравяйте, че той получава специално разрешение за всяко явяване.
— Да бъде, както ще, но аз съм доволна, че не нощувахме в манастира. Умряла бих от страх, ако ми се явеше такъв великан от ада.
— Хм… Не се знае! Защото казват, не бил извънредно хубав.
— Да бъде, ако ще, и най-хубавият, не би искала да ме целува човек, от чиято уста дъхти на сяра.
— А отде знаете, че ще иска веднага да ви целува?
При тези думи княгинята, а след нея и пан Миколай и двамата рицари от Богданец почнаха да се смеят. По примера на другите се смееше, без да знае защо, а Дануша, но Офка от Яжомбково обърна разгневеното си лице към Миколай от Длуголяс и каза.
— Предпочела бих него, отколкото вас.
— Ех, не вкарвайте вълка в кошарата — отговори весело мазурът, — защото той често блуждае и по пътя между Краков и Тинец, особено привечер; току-виж, ви чул и се явил пред вас в образа на великан!
— На други да се явява! — отговори Офка.
Но в тоя миг Мачко от Богданец, който от високия си кон можеше да вижда много по-далече, отколкото седналите в каляската, дръпна юздите и каза:
— Божичко, що е това?
— Какво има?
— Великан някакъв иде насреща ни иззад хълма.
— Шегата стана истина! — извика княгинята. — Не говорете такива неща!
А Збишко се надигна на стремената й каза:
— Така си е — великанът Валгеж, никой друг!
Коларят от страх спря конете и без да изпуща юздите, почна да се кръсти, защото и той от седалката видя да срещуположния хълм гигантския образ на конника.
Княгинята се изправи и веднага седна отново с пребледняло от тревога лице, а Дануша скри главата си в гънките на дрехите й. Придворните, девойките и певците, които яздеха на коне зад колата, щом чуха зловещото име, почнаха да се трупат около нея. Мъжете още се опитваха да се смеят, но в очите им личеше безпокойство; жените пребледняха и само Миколай от Длуголяс, който много беше препатил през живота си, запази спокойно лице и за да успокои княгинята, каза:
— Не бойте се, милостива господарке. Слънцето още не е залязло, пък дори ако беше нощ, свети Птоломей рак ще се разправи с Валгеж.
В това време непознатият конник се изкачи на продълговатия гръб на хълма, сдържа коня си и застана неподвижен. В лъчите на залязващото слънце той се виждаше много ясно — и наистина фигурата му изглеждаше, че надминава със своята огромност обикновените човешки размери. Разстоянието между него и свитата на княгинята не беше повече от триста крачки.
— Защо се спря? — попита един от певците.
— Защото и ние се спряхме — отговори Мачко. — Разглежда ни, като че ли иска да си избере някого от нас — забеляза вторият певец; — да бях уверен, че е човек, а не някой зъл дух, щях да се приближа до него и да го цапна с лютнята по главата.
Жените съвсем се изплашиха и почнаха да се молят гласно, а Збишко, в желанието си да покаже своята решителност пред княгинята и Дануша, извика:
— Пък аз и така ще отида. Не ме е страх от Валгеж!
Дануша извика с плачлив глас: „Збишко! Збишко!“, но той подкара коня и запрепуска все по-бързо напред, уверен, че ако срещне дори и самия Валгеж, ще го прободе с копието си.
А Мачко, който виждаше надалече, каза:
— Изглежда ни, че е великан, защото стои на хълма. Едър някакъв мъжага, но съвсем обикновен човек — и нищо друго. Я да отида и аз, да не би Збишко да се сбие с него.
Збишко в това време яздеше тръс и размисляше дали веднага да насочи копието, или да поразгледа отблизо застаналия на хълма. Най-после реши първо да разбере с какъв човек има работа и веднага се убеди, че тази мисъл е по-добра, защото колкото повече се приближаваше, толкова непознатият започна да губи в очите му своите необикновено големи размери. Беше много едър мъж, възседнал огромен кон, още по-голям от коня на Збишко, ала не надминаваше човешките размери. Освен това той не беше въоръжен, на главата си имаше кадифена шапка, подобна на камбана, и беше облечен в бяло платнено наметало, за да го пази от праха, под което се виждаше зелена дреха. Изправен на хълма, той беше дигнал главата си нагоре и се молеше. Изглежда, беше спрял, за да довърши вечерната си молитва.
„Какъв ми ти Валгеж!“ — помисли младият момък.
Той беше вече толкова близо, та можеше да стигне непознатия с копието си, а онзи, като видя пред себе си великолепно въоръжен рицар, усмихна му се приятелски и каза:
Слава на Исуса Христа!
— Во веки веков.
— Не е ли това дворът на мазовецката княгиня там долу?
— Да.
— От Тинец ли идете?
Но отговор не последва, защото Збишко остана така изумен, та дори не чу въпроса. За миг той постоя като вкаменен, без да вярва на очите си, защото на петдесетина крачки зад непознатия мъж видя няколко конника, начело на които, но доста пред тях, яздеше рицар в бляскаво въоръжение, с бял сукнен плащ и черен кръст на него и със стоманен шлем, украсен с великолепен сноп от паунови пера, наредени като зъби на гребен.