— Такъв юначен господар!… — каза с тъга чехът. — Аз не бях вече дете при Белославец, а той на бърза ръка се разправи с мене и ме плени. Но то бе такова робство, че не бих го променил за никаква свобода… Добър, благороден господар! Боже, прати му вечен покой. Ех, жално ми е, жално, но най-вече ми е жал за господарката горкана!
— Наистина горкана. Някои и майка си така не обичат, както тя обичаше баща си. И освен това за нея е опасно да седи в Згожелице. След погребението, още снегът не беше затрупал гроба на Зих, Чтан и Вилк вече нападнаха дома в Згожелице. За щастие моите хора подушили намеренията им по-рано, аз веднага се затекох с момчетата на помощ и даде господ, та ги натупахме хубавичко. Едва след боя девойката ме хвана за коленете и каза: „Ако не мога да взема Збишко, няма да взема никого, само ме отървете от тия разбойници, защото, казва, предпочитам смъртта пред тях…“ Та ти казвам, няма да познаеш сега Згожелице, защото го превърнах почти в крепост. Те нападаха после още два пъти, но нищо не можаха да направят. Сега за сега е спокойно, защото, както ти казах, те се изпотрошиха един друг и нито един от тях не може да си мръдне ни ръка, ни крак.
Главчо не отговори нищо, но като чу за Чтан и за Вилк, зъбите му почнаха да скърцат, сякаш някой отваряше и затваряше ръждясали врати, а после взе да трие о бедрата си силните си длани, които изглежда, че го засърбяха. Най-после от устата му се изтръгна с мъка само думата:
— Проклетници…
Но в тоя миг в пруста се чуха някакви гласове, вратата се отвори внезапно и в стаята се втурна Ягенка заедно с най-големия от братята си, четиринайсетгодишния Яшко, който толкова приличаше на нея, като че бяха близнаци.
Тя се била научила от згожелицките селяни, които по пътя видели свитата, че някакви хора под началството на чеха Хлава отишли в Богданец, уплашила се също като Мачко, а когато й казали още, че не са видели Збишко между тях, била почти сигурна, че се е случило нещастие, та пристигнала на един дъх в Богданец, за да разбере истината.
— За бога!… Какво се е случило? — завика тя от прага.
— Какво може да се случи? — отговори Мачко. — Збишко е жив и здрав.
Чехът се затече към господарката, приклекна на едно коляно и зацелува края на дрехата й. Но тя съвсем не забеляза това, защото при думите на стария рицар извърна главата си от огъня в сянка и чак след време се досети, че трябва да поздрави, та каза:
— Слава на Исуса Христа!
— Во веки веков — отговори Мачко.
А тя едва сега забеляза чеха при коленете си, наведе се към него и рече:
— Радвам ти се, Хлава, от все сърце, но защо остави господаря си?
— Той ме прати, милостива господарке.
— Какво ти заръча?
— Заръча ми да дойда в Богданец.
— В Богданец?… И какво още?
— Прати ме за съвет… И с поклон, с поздрав.
— В Богданец и толкова ли? Е добре. А сам той къде е?
— Отиде при кръстоносците, в Малборг.
По лицето на Ягенка отново се яви безпокойство.
— Не му ли е мил животът? И защо отиде?
— Да търси, милостива господарке, това, което няма да намери.
— Така е, няма да го намери! — намеси се Мачко. — Както гвоздей не можеш зачука без чук, така и волята човешка не може без божията.
— За какво говорите? — попита Ягенка.
Но Мачко на въпроса й отговори със следния въпрос:
— Збишко казвал ли ти е за Юрандовата дъщеря, защото ми се струва, че ти е казвал?
Ягенка изпърво не отговори нищо и чак след време отвърна със сдържана въздишка:
— Е, казвал е! Защо да не каже?
— Това добре, защото ще ми е по-лесно да ти разправям — отговори старецът.
И започна да й разказва всичко, което бе чул от чеха, и се чудеше защо разказът му излизаше понякога несвързан, а думите се изтръгваха с мъка от устата. Но понеже той наистина бе хитър човек и за всеки случай искаше да не „прокуди“ Ягенка, усилено настояваше за това, в което впрочем беше и самият той уверен, че Збишко в същност никога не е бил мъж на Дануша и че тя е вече загубена навеки.
Чехът потвърждаваше думите му сегиз-тогиз ту с кимване на глава, ту като повтаряше: „Бога ми, така беше!“ или „Така, не иначе!“ — а девойката слушаше с отпуснати клепки, без да пита вече за нищо, и така тихо, та мълчанието й обезпокои Мачко.
— Е, ами ти какво ще кажеш? — попита той, като свърши разказа си.
А тя не отговори нищо, само две сълзи блеснаха под спуснатите й ресници и се плъзнаха по бузите й.
След малко се приближи до Мачко, целуна му ръка и каза:
— Слава на Исуса Христа!