— Во веки веков — отговори старецът. — Толкова ли бързаш за в къщи? Остани у нас.
Но тя не искаше да остане, като се извиняваше, че в къщи не се е разпоредила за вечеря. А Мачко, ако и да знаеше, че в Згожелице е старата шляхтичка Шечехова, която би могла да я замести, не я задържаше особено настойчиво, защото разбираше, че никому не е приятно да плаче пред хората и че човек е като мушната с рибарски остен риба, която се скрива колкото се може по-надълбоко към дъното.
Той само погали девойката по главата, а след това я изпрати заедно с чеха на двора. Но чехът изведе коня си от обора, възседна го и тръгна след нея.
Мачко се върна, въздъхна и почна да си мърмори, като клатеше глава:
— Глупав е тоя Збишко и това си е!… Как светна стаята от това момиче!
И старецът се затъжи. Помисли си, че ако Збишко я беше взел веднага след завръщането им, то досега може би щеше да има радост и доволство! А сега какво? „Щом споменеш за него, веднага сълзи закапват от очите й, а момчето се скита по света и ще си блъска там някъде главата о малборгските стени, докато я строши. Тук в къщи е пусто, само оръжията ми се пулят от стените. Никаква полза от стопанството, за нищо са грижите, за нищо е Спихов и Богданец, като не ше има кому да ги оставят.“
И гняв закипя в гърдите на Мачко.
— Чакай, скитнико! — каза той високо. — Няма да дойда аз при тебе, пък ти прави, каквото щеш!
Но в същия миг като че напук го обхвана страшна тъга за Збишко. „Ех, няма да отида — си помисли, — ами в къщи ще изтрая ли? Божие наказание!… Да не видя вече поне веднъж в живота си този лудетина — това няма да го бъде! Току-виж, че там съсякъл някой кучи син и плячка взел!… Другиму косата побелява, докато получи пояс, а него князът там вече го е препасал… и заслужено, защото между шляхтата има много юначни младежи, но втори като него надали има.“
И той се разчувствува съвсем, загледа изпърво доспехите, мечовете, секирите, които чернееха от дима, сякаш премисляше кое да вземе със себе си и кое да остави, после излезе от стаята, първо, защото не можеше вече да се задържи там, и, второ, за да заповяда да смажат колите и да дадат на конете двойна дажба зоб.
На двора, дето вече се мръкваше, той си спомни за Ягенка, която тук преди малко бе яхнала коня, и внезапно се загрижи отново.
— Че ще вървя, ще вървя — си каза той, — но кой ще пази тук девойката от Чтан и Вилк? Дано гръм ги порази!…
В това време Ягенка яздеше с малкия Яшко по горския път за Згожелице, а чехът ги следваше мълчаливо с преляло от обич и жалост сърце. Той видя преди малко сълзите на девойката. Сега гледаше тъмната й фигура, която едва се виждаше в юрската мрачина, и отгатваше тъгата и болката й. Струваше му се, че всяка минута ще се протегнат към нея от тъмния гъсталак грабливите ръце на Вилк или на Чтан — и при тази мисъл го обхващаше дива жажда за бой. Това желание ставаше понякога така непреодолимо, че му се искаше да грабне брадвата или меча и да сече поне бориките край пътя. Чувствуваше, че ако даде воля на ръцете си, ако се развърти, ще му олекне. Доволен би бил поне да препусне коня с все сила, но двамата отпреде му яздеха много бавно, крачка по крачка, и почти нищо не говореха, защото и малкият Яшко, при все че обикновено беше приказлив, като разбра след няколко опита, че сестра му не иска да разговаря, също мълчеше.
Но когато вече наближиха Згожелице, жалостта в сърцето на чеха надделя над гнева му към Чтан и Вилк. „Не ще пожаля за тебе и кръвта си — казваше си той, — само да те зарадвам, но какво мога да направя аз, нещастният слуга? Какво да ти кажа? Освен това, че той ми заповяда да те поздравя, и дай боже това да те утеши.“
Като помисли така, той приближи коня си до коня на Ягенка:
— Милостива господарке…
— И ти ли си с нас? — попита девойката, сепната като от сън. — Какво ще кажеш?
— Бях забравил, че господарят ми поръча да ви кажа нещо. Когато тръгвах от Спихов, той ме повика и ми каза така: „Поклони се до краката на господарката от Згожелице и кажи й, че в добро ли съм или в зло, никога не ще я забравя, а пък за това, което тя направи за чичо и за мене, нека господ й плати и я пази жива и здрава.“
— Да възнагради господ и него за добрите му думи — отвърна Ягенка.
После добави с такъв особен глас, та сърцето на чеха съвсем се стопи:
— И тебе, Хлава.
Разговорът се прекъсна за малко, но оръженосецът беше доволен от себе си и от това, което каза на девойката, защото си мислеше: „Няма поне да си рече, че са й отплатили с неблагодарност.“ И почна веднага да се рови в своята честна глава какво още да й каже. След малко заговори пак:
— Господарке…
— Какво?
— Така… нищо… исках да кажа, както казах и на стария господар от Богданец, че онази е вече изгубена завинаги и че той няма никога да я намери, па ако ще и самият магистър да му помага.