— Та какво искаш ти сега? Как ще те водя при кръстоносците?
— Защо пък непременно при кръстоносците? Бих искала да отида сега поне при абата, който лежи болен в Серадз. Няма си той там нито една близка душа при себе си, защото псалтовете навярно се грижат повече за чашката, отколкото за него, а пък той нали ми е кръстник и благодетел. Но и да беше здрав, все пак бих потърсила неговото покровителство, защото хората се страхуват от него.
— Тук вече няма да се препирам — рече Мачко, който в същност остана много доволен от решението на Ягенка, защото познаваше добре кръстоносците и дълбоко вярваше, че Данушка няма да излезе жива от ръцете им. — Но ще ти кажа само, че пътуването с момиче е страшно мъчна работа.
— Може би с друга, но не и с мене. Аз не съм се сражавала досега никога, но за мене не е ново да стрелям с арбалет и да понасям мъчнотиите на лова. Щом като трябва, значи, трябва, не се бойте. Ще взема дрехите на Яшко, косата си ще прибера в мрежа, на пояса ще окача меча и ще тръгна. Яшко е по-млад, но сме на един ръст, а по лице си толкова приличаме, че когато на Заговезни се преобличахме, дори покойният татко не можеше да каже кой е той и коя съм аз… Ще видите, че не ще ме познае нито абатът, нито някой друг.
— Нито Збишко ли?
— Ако го видя…
Мачко се позамисли, после изведнъж се усмихна и рече:
— А Вилк от Бжозова и Чтан от Рогов ще побеснеят!
— Нека побеснеят. По-лошото ще е, ако тръгнат подире ни.
— А! Не се боя аз. Стар съм, но по-добре ще е да не ми попадат подръка на мен, пък и на всички Градовци!… Нали вече опитаха Збишко.
Така разговаряха те, докато стигнаха в Кшешня. В черквата беше и старият Вилк от Бжозова, който сегиз-тогиз хвърляше сърдити погледи на Мачко, но той не обръщаше внимание на това. И с леко сърце се връщаше след службата заедно с Ягенка в къщи. Но когато на кръстопътя се сбогуваха и той се озова сам в Богданец, през ума му взеха да минават не толкова радостни мисли. Съобрази, че ако Ягенка замине, нищо няма да заплаши нито Згожелице, нито домашните й. „На девойката биха посегнали — си каза той, — там работата е друга, но на сирачетата или на техния имот няма да посегнат, защото това ще ги опозори страшно и всеки ще се вдигне срещу тях като срещу истински вълци. Но Богданец ще остане на божията милост!… Граничните могилки ще изместят, стадата ще отвлекат, селяните ще примамят!… Да ще господ, като се върна, да си ги взема, оплакване ще пратя и ще ги дам под съд, защото не само пестникът, но и законът управлява у нас… Само че ще се върна ли и кога ще се върна?… Те ми са ужасно сърдити, че не ги допускам до момичето, пък ако то замине с мене, ще се разсърдят още повече.“
И мъка го налегна, защото вече се бе отдал всецяло на стопанството в Богданец, а сега беше уверен, че като се върне, ще намери отново всичко разграбено и запустяло.
„Не! Трябва да се направи нещо“ — си помисли той.
А следобед заповяда да му оседлаят коня, яхна го и замина право за Бжозова.
Пристигна там на мръкване. Старият Вилк седеше в трема с кана медовина, а младият, когото Чтан бе наранил, лежеше на покрита с кожи пейка и също пиеше. Мачко влезе неочаквано в стаята и застана на прага със сурово лице, висок, костелив, без доспехи, но с голям меч на бедрото, а те го познаха веднага, защото на лицето му падаше светлината от пламъка, и в първия миг както бащата, така и синът скочиха като светкавица на крака, затекоха се към стените и грабнаха оръжие, каквото им попадна под ръка.
Но старият войн, който познаваше много добре хората и обичаите, не се смути ни най-малко, не посегна към меча, а само сложи ръка на хълбок и каза със спокоен глас, в който звучеше малко подигравка:
— Как? Такова ли е шляхтишкото гостоприемство в Бжозова?
При тези думи бащата и синът веднага отпуснаха ръце, а след миг старият пусна със звън на земята меча, младият копието и останаха с протегнати към Мачко шии и с все още враждебни лица, но вече слисани и засрамени.
А Мачко се усмихна и рече:
— Слава на Исуса Христа!
— Во веки веков.
— И на свети Георги.
— И ние му служим.
— Дойдох при вас като съсед, с добри намерения.
— Щом е така, добре дошъл. Гостът е нещо светено.
Едва сега старият Вилк забърза към Мачко, а след стария и младият и двамата почнаха да му стискат десницата, после го поканиха да седне на почетното място на масата. Веднага прибавиха дърва в камината, масата се постла с килимче, сложиха се блюда с ядене, чаши с пиво, кана с медовина и почнаха да ядат и пият. От време на време младият Вилк хвърляше към Мачко изпитателен поглед, в който уважението към госта се мъчеше да надвие омразата към човека, но му услужваше тъй усърдно, та чак пребледня от умора, защото беше ранен и лишен от обикновената си сила. И бащата, и синът горяха от любопитство да узнаят с каква цел е дошъл Мачко, но нито един от тях не го запита, а чакаха сам да отвори дума.