А той, като всеки човек, който знае обичая, хвалеше яденето, питиетата и гостоприемството и едва когато се насити добре, погледна пред себе си с достойнство и каза:
— Случва се понякога хората да се скарат, па и да се бият, но съседският мир е над всичко!
— Няма нищо по-добро от мира — отговори със същото достойнство старият Вилк.
— Случва се също — каза отново Мачко, — когато човек трябва да тръгне на далечен път, макар да е враждувал с някого, да му домъчнее и не иска да замине, без да се прости с него.
— Господ да ви плати за добрата дума.
— Не за думата, но и за делото, защото съм дошъл.
— От душа се радваме да ви видим. Заповядайте и всеки ден.
— Дай боже и аз да мога да ви приема в Богданец, както подобава на хора, които разбират от рицарска чест, но време ми е да замина.
— На война ли или някъде на поклонение?
— Добре щеше да е, ако беше едно от двете, но е по-лошо, защото отивам при кръстоносците.
— При кръстоносците ли? — извикаха едновременно бащата и синът.
— Да! — отвърна Мачко. — А който отива при тях, без да им е приятел, за него е най-добре да се помири и с бога, и с хората, за да не изгуби не само живота си, но и надеждата за вечно спасение.
— Чудно е наистина — — каза старият Вилк. — Не съм срещал още такъв човек, конто да е имал работа с тях и да не е бил обиден или онеправдан.
— Така както и цялото наше кралство! — добави Мачко. — Нито Литва преди покръстването си, нито татарите са му докарали толкова злини, колкото тези дяволски калугери.
— Много право, но знаете ли що: събираше се то, събираше се, докато се насъбра, а сега е време да се свърши, това е!
Като изрече тази мисъл, старият си поплю на двете ръце, а младият прибави:
— Иначе не може и да бъде.
— И сигурно ще бъде, ама кога? Това не е работа за нашите глави, а за кралската. Може би скоро, може би не толкова скоро… Господ знае, а в това време трябва да отида при тях.
— С откуп за Збишко ли?
Когато бащата спомена името на Збишко, лицето на младия Вилк в миг побледня от омраза и стана зловещо.
Но Мачко отговори спокойно:
— Може и с откуп, но не за Збишко.
Тези думи засилиха още повече любопитството на двамата бжозовски владетели, та старият не можа вече да се стърпи и продума:
— Ваша воля да кажете или да не кажете защо отивате там.
— Ще кажа! Ще кажа! — рече Мачко и кимна с глава. — Но първо да ви кажа нещо друго. Не забравяйте, че след моето заминаване Богданец ще остане под божия закрила… По-рано, когато двамата със Збишко воювахме под началството на княз Витолд, селцето ни го наглеждаше абатът, донякъде и Зих от Згожелице, а сега не ще има и това. Много тежко е човек да си помисли, че напусто е залягал и работил… Пък нали знаете как става: хората ми ще примамят, синорите ми ще изорат, от стадата също ще си дръпне кой каквото може и ако е рекъл господ да се върнем живо-здраво, ще заварим отново всичко запустяло… Един начин и едно само спасение има — добрият съсед. Затова дойдох тук да ви помоля по съседски да вземете Богданец под свое покровителство и да не позволите никому да ме ощети…
Като чуха тази молба, старият Вилк погледна младия, а младият стария и двамата се зачудиха безкрайно. Настана мълчание, защото никой не намери какво да отговори. А Мачко вдигна към устата си чашата с медовина, изпи я, после продължи думата си тъй спокойно и доверително, като че и двамата му бяха от години най-близки приятели.
— И ще ви кажа откровено от кого очаквам тук най-много злини. Разбира се, че не от другиго, а само от Чтан от Рогов. От вас, дори да бихме се разделили враждебно, не бих се боял, и то защото сте благородни хора и излизате лице с лице срещу врага, но няма да отмъщавате по недостоен начин зад гърба му. Ех, с вас е съвсем друго!… Рицарят си е рицар всякога! Но Чтан е простак, а от простия човек можеш всичко да очакваш, още повече, като знаете, че той страшно ми е сърдит, дето му преча за Ягенка, Зиховата дъщеря.
— Която пазите за братанеца си! — избухна младият Вилк.
А Мачко го изгледа продължително със студен поглед, после се обърна към стария и каза спокойно:
— Знаете ли, моят братанец се ожени за една мазурска шляхтянка и взе богата зестра.
Настъпи отново още по-дълбоко мълчание: бащата и синът гледаха известно време Мачко със зяпнали уста, най-после старият се обади:
— Ха! Така ли?… Разправяха нещо… Кажете!
А Мачко, уж без да обръща внимание на въпроса, продължи: