При все че след опустошението, пожара и клането, което кръстоносците бяха извършили в Шерадз през 1331 година, Кажимеж Велики заповяда да се застрои разрушеният до основи и сринат със земята град, той не беше вече така красив и не можеше да се сравнява с другите градове на кралството. Но Ягенка, чийто живот досега бе протекъл между Згожелице и Кшешня, не можеше да дойде на себе си от учудване и възторг, като видя стените, кулите, общината, а особено черквите, с които дървената кшешненска черквица не би могла и да се мери. Първоначално тя дотолкова загуби присъщата си смелост, та не смееше да говори високо и само шепнешком разпитваше Мачко за всички тези чудесии, които й заслепяваха очите, а когато старият рицар я увери, че в сравнение с Краков Шерадз е като обикновена главня до слънцето, тя не искаше да вярва на ушите си, защото й се струваше почти невъзможно, че може да съществува на света друг толкова великолепен град.
В манастира ги прие същият онзи престарял игумен, който помнеше още от детските си години кръстоноското клане и който по-преди бе приел Збишко. Известията за абата ги наскърбиха и разтревожиха. Той живял дълго време в манастира, но преди две седмици заминал при един свой приятел, плоцкия епископ. Бил все още болен. Сутрин и денем бивал в съзнание, но вечерно време си губел ума, скачал от леглото, заповядвал да му облекат бронята и викал на бой княз Ян от Рачибож… Странствуващите духовници трябвало насила да го задържат в леглото — нещо много мъчно и дори опасно. Едва преди две седмици той дошъл напълно в съзнание и въпреки че бил още много слаб, заповядал да го откарат веднага в Плоцк.
— Казваше, че никому другиму не вярва тъй, както на плоцкия епископ — завърши игуменът, — и че иска да приеме причастието от неговите ръце, а също да остави у него и завещанието си. Противихме се на това заминаване, доколкото можахме, защото беше много слаб, и се бояхме, че няма да стигне там жив. Но на него мъчно може да се противоречи, ето защо псалтовете постлаха кола със слама и го откараха. Дай боже да е стигнал благополучно!
— Ако беше умрял някъде близо до Шерадз, все щяхте да чуете — подхвърли Мачко.
— Щяхме да чуем — отвърна старчето — и затова мислим, че не е умрял и че поне до Ленчица не е издъхнал, но какво е могло да се случи по-сетне, не знаем. Ако тръгнете след него, може по пътя да узнаете нещо.
Мачко се угрижи много от тези известия и отиде да се посъветва с Ягенка, която вече знаеше от чеха за къде с заминал абатът.
— Какво да правим — — я запита той — и къде ще се денеш ти?
— Ще отидете в Плоцк и аз с вас — отговори тя накъсо.
— В Плоцк! — повтори след нея с тънкия си гласец Анулка.
— Я ги виж как се разпореждат! Така изведнъж в Плоцк, като с коса да го отрежеш!
— Ами как ще се върнем сами с Анулка? Щом няма да пътувам по-нататък с вас, по-добре беше съвсем да не бях тръгвала. Не мислите ли, че ония там още повече са се разсърдили и озлобили?
— Вилковци ще те бранят от Чтан.
— Страхувам се аз и от Чтановото нападение, и от Билковата защита, но виждам, че вие се противите само за очи, а не искрено.
Мачко наистина не се противеше искрено. Напротив — той предпочиташе Ягенка да пътува с него, отколкото да я пусне да се връща сама, та като чу думите й, усмихна се и рече:
— Оставила фустата си и мисли, че има разум като мъж.
— Разумът не е другаде, а в главата.
— Но мене пътят не ми е през Плоцк.
— Чехът казваше, че не ви е толкова настрана, пък за Малборг оттам било и по-близо.
— Значи, вече сте се споразумели с чеха?
— Разбира се, и той ми каза още: ако младият господар е налетял в Малборг на нещо лошо, чрез княгиня Александра Плоцка много може да се помогне, защото тя е родна сестра на краля, а освен това била голяма приятелка с кръстоносците и те я тачели много.
— Вярно е, бога ми! — извика Мачко. — Всички знаят това и ако тя поиска да даде писмо за магистъра, бихме пътували съвсем безопасно по всички земи на кръстоносците. Обичат я те нея, защото и тя ги обича… Добър е тоя съвет, умен е тоя чех!
— И още как! — извика разпалено Анулка, като вдигна нагоре ясносините си очички.
Но Мачко се обърна неочаквано към нея:
— Ами ти защо се месиш?
Девойката страшно се смути, спусна дългите си клепачи и се зачерви като божур.
Мачко обаче виждаше, че няма друг изход, освен двете девойки да продължат пътя си с него, пък и в душата си имаше желание за това, та на сутринта се сбогува със стария игумен и тръгна отново на път. Те пътуваха сега при много по-големи мъчнотии, отколкото по-рано, защото снеговете се топяха и реките бяха придошли. По пътя разпитваха за абата и попадаха в много чифлици и домове на енорийски свещеници, а дето нямаше такива, дори и в странноприемници, в които абатът се бе спирал да нощува. Лесно беше да вървят по следите му, защото той щедро беше раздавал милостиня, плащал за литургии, давал на черквите пари за камбани, подпомагал западнали селски черквици, та мнозина стари просяци, мнозина клисари, дори мнозина селски свещеници си спомняха за него с признателност. Всички казваха, че „пътувал като ангел“, и се молеха за здравето му, ако и да се чуваха тук-там опасения, че той е вече с единия крак в гроба… Поради голямата си слабост някъде се бе спирал за по два-три дена. Затова Мачко мислеше, че е възможно да го настигнат.