— Кръстоносец! — прошепна Збишко.
И при вида на кръстоносеца той помисли, че молитвата му е чута, че милосърдният бог му праща немеца, за когото беше молил в Тинец, че трябва да използува божието благоволение, и без да се двоуми нито миг. Преди още да му бе минало всичко това през ума, преди да успее да се съвземе от изненадата, — той се наведе на седлото, свали копието до ушите на коня и с бойния вик на рода си: „Градовци! Градовци!“, полетя срещу кръстоносеца.
А онзи, също така зачуден, сдържа коня си и без да навежда копието, изправено нагоре от стремето, гледаше напред, сякаш се съмняваше, че него нападат.
— Наведи копието! — викаше Збишко и забиваше железните краища на стремената в хълбоците на коня си. — Градовци! Градовци!
Разстоянието между тях почна да намалява. Кръстоносецът разбра, че нападението е насочено наистина срещу него, сдържа отново коня, притъкми оръжието — и вече копието на Збишко щеше да се удари о гърдите му, когато изведнъж една силна ръка го пречупи като суха тръстика до самата китка на Збишко, после същата ръка стегна юздите на коня му с такава страшна сила, че жребецът зари в земята четирите си крака и се спря като вкопан на мястото си.
— Безумецо, какво правиш? — чу се дълбок и страшен глас. — Пратеник нападаш, краля оскърбяваш!
Збишко се озърна и видя същия онзи грамаден мъж, когото бяха взели за Валгеж и който преди малко беше изплашил толкова много придворните дами на княгинята.
— Пусни ме да се бия с немеца! Ти кой си? — завика Збишко и хвана дръжката на секирата.
— Остави секирата! Кълна се в бога! Остави секирата, казвам ти, или ще те сваля от коня! — завика още по-страшно непознатият. — Ти оскърби негово величество краля и ще бъдеш съден.
После се обърна към хората, които яздеха след кръстоносеца, и извика:
— Тука!
Но в това време пристигна Мачко с неспокойно и зловещо лице. И той разбираше добре, че Збишко е постъпил като безумен и че тази работа може да има гибелни последици за него, но все пак беше готов и да се бие. Целият отряд на непознатия рицар и на кръстоносеца броеше не повече от петнайсет души, въоръжени кой с копие, кой с лък, та двама тежко въоръжени рицари можеха да се сблъскат с тях не без надежда за победа. Мачко си мислеше още, че ако след това ги очаква съд, може би по-добре ще е да го избягнат, като си пробият път през тия хора и после се скрият някъде, докато мине бурята. И ето, лицето му се намръщи като вълча паст, готова да хапе, той спря коня между Збишко и непознатия мъж, хвана се за меча и запита:
— Кои сте вие? С какво право?
— С такова право — отговори непознатият, — че кралят ми е заповядал да бдя за безопасността на тия места, а се казвам Повала от Тачево.
При тия думи Мачко и Збишко изгледаха рицаря, после скриха в ножниците полуизвадените си вече мечове и наведоха глави. Не страх ги обзе, но те сведоха чела пред известното и добре познато име, защото Повала от Тачево, шляхтич от знаменит род и могъщ владелец на обширни земи около Радом, беше същевременно и един от най-славните рицари в цялото кралство. Певците го възпяваха в песните си като образец на чест и мъжество и прославяха името му наред с името на Завиша от Гарбов, на Фарурей, на Скарбко от Гура, на Добко от Олешница, на Яшко Нашан, на Миколай от Москожов, на Зиндрам от Машковице. Освен това сега той беше представител на кралската особа и да се нахвърлиш срещу него, беше все едно да сложиш главата си под секирата на палача.
Мачко се опомни бързо и продума с напълно почти телен глас:
— Чест и поклон на вас, пане, на вашата слава и мъжество!
— Поклон и на вас, пане — отговори Повала, — при все че бих желал да се запозная с вас не при такова тежко провинение.
— Защо така? — попита Мачко.
Но Повала се обърна към Збишко:
— Какво направи ти, момче! На широк път, толкова близо до краля, нападна пратеник! Знаеш ли какво те очаква за това?
— Нападнал пратеник, защото е млад и глупав и защото му е по-лесно да предприеме нещо, отколкото да го обмисли — каза Мачко. — Но не го съдете строго, докато не ви разкажа цялата история.
— Не аз ще го съдя. Моята работа е само да му сложа окови…
— Как така? — отвърна Мачко и изгледа отново с мрачен поглед цялата дружина.
— Според заповедта на краля.
След тези думи настъпи мълчание.
— Той е шляхтич — каза най-после Мачко.