Но тъкмо на залез слънце чехът се върна — и не сам, а с някакво човешко същество, което караше отпреде си вързано на въже. Всички веднага се затекоха към него с радостни викове, но млъкнаха при вида на другия човек, който беше нисък, кривокрак, цял обрасъл с косми, черен и облечен във вълчи кожи.
— Во имя отца и сина, какво плашило си ни докарал? — извика Мачко, като се овладя.
— Какво ми влиза в работата! — отговори оръженосецът. — Казва, че е човек и катранджия, ама истина ли е, не знам.
— Ох, не е човек, не е човек! — обади се Вит.
Но Мачко му заповяда да млъкне, после се загледа внимателно в лицето на хванатия и отведнъж рече:
— Прекръсти се. Начаса се прекръсти!…
— Слава на Исуса Христа! — извика пленникът, прекръсти се колкото се може по-бързо, отдъхна си дълбоко, погледна с по-голямо доверие събраните около него хора и повтори:
— Слава на Исуса Христа! Защото и аз не знаех дали съм попаднал в християнски или в дяволски ръце. О господи!…
— Не се бой. Между християни си, които с радост слушат светата литургия. А ти какъв си?
— Катранджия, пане, колибар. Седем колиби сме с жени и деца.
— Далеко ли е оттук?
— Два-три часа път.
— А през къде отивате в града?
— Имаме си свой път, зад Дяволския дол.
— Зад Дяволския ли? Я се прекръсти още веднъж!
— Во имя отца и сина, и святого духа, амин.
— Добре. Ами кола може ли да мине по този път?
— Сега е блатисто навред, но там не е толкова, колкото на широкия път, защото из дола всякога духа вятър и суши калта. Само до Буди е мъчно, но и до Буди ще ви прекара всеки, който познава гората.
— За една сребърна монета ще ни прекараш ли? Хайде нека да е за две!
Катранджията се съгласи на драго сърце, като си изпроси и половин хляб, защото те наистина не оставали гладни в гората, но отдавна не били виждали хляб. Наговориха се да тръгнат на другия ден сутринта, защото надвечер не било „на добро“ да се тръгва. За Борута катранджията казваше, че понякога страшно „върлува“ из гората, но на простите хорица не прави зло, а пази ревниво Ленчицкото княжество и гони другите дяволи из храсталаците. Лошо е само да го срещнеш нощем особено ако си посръбнал. Денем и ако си трезвен, няма защо да се страхуваш от него.
— Но все пак те беше страх, нали? — рече Мачко.
— Защото този рицар, като ме сграбчи неочаквано с такава сила, аз помислих, че не е човек.
Ягенка почна да се смее, понеже те всички бяха взели катранджията за нещо „нечестиво“, а той взел тях за зли духове. Разсмя се с нея и Ануля Шечехова, та Мачко й каза:
— Очите ти още не са изсъхнали от сълзите за Хлава, пък сега вече се кикотиш?
А чехът погледна зачервеното й лице, видя, че ресниците й са още мокри, и запита:
— За мене ли плакахте?
— Ах, не! — отвърна девойката. — Само се боех и толкова.
— Нали сте шляхтянка, а за шляхтянката е срамно да се бои. Господарката ви не е така страхлива. Пък и какво би могло да ви се случи тук денем и между толкова хора?
— На мене нищо, но на вас.
— А казвате, че не сте плакали за мене?
— Така си е — не за вас.
— Тогава защо?
— От страх.
— А сега не се ли боите?
— Не.
— А защо?
— Защото се върнахте.
Тук чехът я погледна с признателност, усмихна се и каза:
— Така може и до сутринта да се приказва. Страшно сте хитра.
Но за нея човек можеше да каже всичко друго, само не, че е хитра, и Хлава, който не беше глупав, разбираше това добре. Той разбираше също, че девойката от ден на ден все повече се привързва към него. Самият той обичаше Ягенка, но така, както един верен поданик обича дъщерята на краля, тоест със смирение и с най-голяма почит, но без всякаква надежда. А пътуването го сближаваше с Анулка. Когато пътуваха, старият Мачко яздеше обикновено в първа редица заедно с Ягенка, а той с Ануля, и понеже беше як като тур и кръвта му кипеше като вряла вода, щом погледнеше сините й очи, русите й къдрици, които не искаха да се държат под мрежата, цялата й стройна и красива фигура, а особено хубавите, като изваяни, крака, прихванали враното конче, тръпки го побиваха от главата до петите. И не можеше да се въздържи да не хвърля все по-често и по-често лакоми погледи към всички тия съвършенства и неволно мислеше, че ако дяволът би приел образа на такова момче, лесно би могъл да го въведе в изкушение. А отгоре на това тя беше сладък като мед и същевременно тъй послушен паж, че само го гледаше в очите, пък и весела беше като врабче на покрива. Понякога на чеха му идваха някакви странни мисли и веднъж, когато бяха останали с Ануля малко по-назад при товарните коне, той се обърна внезапно към нея и каза: