— Знаете ли? Аз вървя край вас като вълк до агне.
А тя така искрено се засмя, та белите й зъбки блеснаха.
— Да не искате да ме изядете? — запита тя.
— Ох! С кокалчетата!
И той й хвърли такъв поглед, че тя пламна цяла, а после настъпи мълчание и само сърцата им биеха силно, нему от желание, а ней от някакъв сладък упоителен страх.
Изпърво страстта бе заглушила у чеха всички други чувства и когато казваше, че гледа Анулка като вълк агне, говореше истината. Едва тая вечер, когато видя мокрите й от сълзи бузи и ресници, сърцето му се размекна. Тя му се видя добра и някак близка и своя. А понеже и той самият беше по природа почтен и рицар по душа, не само че не се възгордя и не се наду при вида на тия сладки сълзи, но стана стеснителен и почна да проявява по-голямо внимание към нея. Напусна го предишната безгрижност при разговор и при все че на вечерята пак осмиваше малко страхливостта на девойката, правеше това по-иначе, а също й услужваше така, както рицарски оръженосец е длъжен да услужва на една шляхтянка. Старият Мачко, загрижен за утрешното заминаване и за по-нататъшното пътуване, все пак забеляза това, но го похвали заради добрите обноски, на които според него Хлава ще да се е научил, когато е бил със Збишко при мазовецкия двор.
После се обърна към Ягенка и добави:
— Ех, Збишко!… Той и пред краля знае как да се държи!
Но след тези услуги на вечерята, когато трябваше да се разотидат за спане, Хлава целуна ръката на Ягенка, вдигна до устните си и ръката на Ануля и каза:
— Вие не само не се бойте за мене, но и когато сме заедно, от нищо не се страхувайте, защото аз никому не ще ви дам.
После мъжете легнаха да спят в предната стая, а Ягенка и Ануля в стаичката на един широк и добре постлан одър. Но и на двете не им се спеше, а особено Ануля постоянно се въртеше на грубата домоткана постеля, та след някое време Ягенка доближи главата си до нейната и зашепна:
— Анульо?
— Какво?
— Тъй… струва ми се, че ти страшно много харесваш този чех… Истина ли е?
Но въпросът остана без отговор и Ягенка отново зашепна:
— Нали и аз разбирам от това… Кажи ми…
Ануля не отговори и този път, само притисна устни до бузата на господарката си и започна да я целува.
А моминските гърди на горката Ягенка също почнаха да се надигат от въздишки.
— Ой, разбирам аз, разбирам! — прошепна тя тъй тихо, че Ануля едва можа да долови думите й.
XI
На сутринта след мъгливата и мека нощ настъпи ветровит ден, ту ясен, ту мрачен поради облаците, които, гонени от вятъра, препускаха на стада по небето. Мачко заповяда колите да потеглят точно на съмване. Катранджията, който се зае да ги води до Буди, твърдеше, че конете ще минат навсякъде, но колите ще трябва на места да се разглобяват и да се пренасят на части, а също и сандъците с дрехи и със запаси от храна. Работата не можеше да мине без усилия и забавяне, но калените и навикнали на труд хора предпочитаха най-големите усилия пред отегчителната почивка в празната кръчма, затова всички с готовност тръгнаха на път. Дори и боязливият Вит, ободрен от думите и от присъствието на катранджията, не проявяваше страх.
Веднага след кръчмата те навлязоха във високи и необрасли с храсталаци борови гори, в които при умело водене на конете можеше да се мине между дърветата дори без да се разглобяват колите. Вихърът понякога преставаше, понякога налиташе с нечувана сила, удряше като с огромни криле в клоните на стройните борики, прегъваше ги, извиваше, въртеше ги като крила на вятърна мелница, чупеше ги; гората се прегъваше под напора на това лудешко дихание и дори в прекъсванията между един и друг порив на вятъра тя не преставаше да бучи и да гърми, като че се сърдеше за това нападение и насилие. Сегиз-тогиз облаците засланяха изцяло дневната светлина; валеше дъжд, смесен със суграшица, и ставаше така тъмно, като че настъпваше здрач. Вит тогава губеше отново смелостта си и викаше, че „злият дух се е заял и им пречи“, но никой не го слушаше, дори и страхливата Ануля не се тревожеше от думите му, особено защото чехът беше тъй близо, че тя можеше със стремето си да се допира до неговото стреме; а чехът гледаше напреде си така уверено, като че искаше да извика и самия дявол на бой.