След високостеблената гора започна друга, обрасла с храсталак, а после започна гъстак, през който не можеше да се мине. Тук трябваше да се разглобят колите, което те направиха сръчно и за много кратко време. Яките мъже пренесоха на гръб колелата, стръките и предните колесари, а също торбите и запасите храна. Този лош път беше около хиляда крачки. Едва привечер пътниците стигнаха в Буди, дето катранджиите ги приеха гостоприемно и ги увериха, че ако се мине през Дяволския дол или по-точно покрай него, може да се стигне до града. Тези хора, навикнали да живеят в девствената гора, рядко виждаха хляб и брашно, но не гладуваха, защото имаха в изобилие всякакви пушени меса, а особено пушени змиорки, от които гъмжаха всички блата. Те гощаваха щедро с тях пътниците, а сами протягаха лакомо ръце към хляба. Между тях имаше жени и деца, всички почернели от катранения дим; имаше и един старец на повече от сто години, който помнеше клането в Ленчица през 1331 година и пълното разрушаване на града от кръстоносците. Мачко, чехът и двете девойки, при все че бяха чули вече почти съшия разказ от игумена в Шерадз, слушаха с любопитство и този дядо, който седеше до огнището, ровеше в него, сякаш изравяше с това и страшните спомени на своята младост. Да! В Ленчица, както и в Шерадз, не били пощадени дори черквите и свещениците, а пък кръвта на старците, жените и децата потекла по ножовете на покорителите. Кръстоносците, все тези кръстоносци! Мислите на Мачко и на Ягенка отлитаха все към Збишко, който тъкмо сега беше като че в устата на вълка, посред вражето племе, което не познава нито милост, нито законите на гостоприемството. Сърцето на Ануля също се свиваше от болка, защото не беше уверена дали из тоя път по следите на абата не ще им се случи да налетят на тия ужасни хора…
Но старецът почна след това да разказва за битката при Пловце, с която се завършило нашествието на кръстоносците и в която и той взел участие с желязна тояга в ръце като войник от пехотата, изпратена от селската община. В тази именно битка беше загинал почти целият род на Градовците, та Мачко знаеше добре всичките й подробности, но все пак слушаше и сега сякаш за пръв път разказа за страшния разгром на немците, които като изкласила нива под напора на вихъра бяха паднали от мечовете на полското рицарство и войската на крал Локетек…
— Ех! Как да не помня — каза дядото. — Нападнаха земята, изгориха замъците и крепостите, и само това ли? Децата в люлките колеха, но дойде и техният край. Ех, ама битка беше! И още каква! Щом затворя очи, виждам онова поле…
И той затвори очи и млъкна, само ровеше излеко въглените в огнището, докато Ягенка, която не можеше да дочака продължението на разказа, го запита:
— Как стана то?
— Как стана то? — повтори дядото. — Спомням си полето, като че сега го виждам: имаше храсталаци, а отдясно млака и стърнище. Но след битката не се виждаха нито храсталаци, нито млака, нито стърнище, само желязо навсякъде, мечове, секири, копия и хубави брони, едни върху други, като че някой бе покрил с тях цялата божа земя… Никога не съм виждал на трупан толкова избит народ и толкова човешка кръв да се лее…
Сърцето на Мачко се окрили при тия спомени и той каза:
— Наистина! Исус е милостив. Нагънаха те тогава кралството като пожар, като чума. Не само Шерадз и Ленчица, но и много други градове разрушиха. И какво? Нашият народ е страшно жилав и има в себе си непобедима сила. И да го хванеш ти, кръстоноско куче, за гръкляна, не ще можеш да го удавиш, а той и зъбите ти ще избие… Ето вижте: крал Кажимеж построи отново и Шерадз, и Ленчица така, че сега са по-хубави, отколкото бяха. И сеймовете заседават в тях по старому, а пък кръстоносците, както са били избити при Пловце, тъй си лежат и гният. Дай боже всякога такъв край!
При тия думи старият селянин почна изпърво да кима с глава в знак на потвърждение, но накрая каза:
— Ами, не лежат и не гният. Кралят заповяда на нас, пехотата, да изкопаем след битката трапове и селяните от околността дойдоха да помагат в работата, та трещеше от лопатите. Наслагахме ние после немците в траповете и ги засипахме добре с пръст, за да не се излюпят някои болести от тях — но те не останаха там.
— Как така не останаха? Какво стана с тях?
— Аз самият не съм видял, но ще кажа какво разправяха хората после. След битката настъпила страшна виелица, която траяла дванайсет недели, но само нощем. Денем слънцето си светело както всякога, а нощем вятърът без малко не свличал космите от главите на хората. Сборища дяволи се въртели на тълпи във вихрушка, всеки с вила в ръка, и който дявол дойде до мястото, хоп с вилата о земята и си изважда оттам по един кръстоносец, а после го носи право в пъкъла. Хорицата в Пловце чували такава глъчка, като че виели стада кучета, но не можели да разберат дали немците вият от страх и мъка или дяволите от радост. И това продължавало, докато свещениците осветили траповете и докато земята към Нова година замръзнала така, та и вила не можела да я прободе.