Той млъкна и след малко добави:
— Дай боже такъв край, както казахте, пане рицарю. Аз няма да го доживея, но такива момченца като тия двамата ще доживеят и няма да видят онова, което видяха моите очи.
Като каза това, той почна да се вглежда ту в Ягенка, ту в Ануля, да се чуди на хубавите им лица и да клати глава.
— Като мак в житото — рече той; — такива още не съм виждал.
Така в разговори мина част от нощта, после всички легнаха да спят в колибите на мекия като пух мъх, като се завиха с топли кожи, а когато дълбокият сън подкрепи телата им, на сутринта вече съвсем по светло пътниците продължиха похода си. Пътят покрай дола не беше наистина лесен, но и не много мъчен, така че още преди залез слънце те видяха Ленчицкия замък. Градът беше наново издигнат от пепелищата, отчасти от червена тухла и дори от камък. Стените му бяха високи, защитени с кули, а черквите още по-великолепни от серадзките. От доминиканците пътниците лесно получиха сведения за абата. Бил там, казвал, че му било по-добре, утешавал се от надеждата, че ще оздравее съвсем, и преди няколко дни заминал по-нататък. За Мачко вече не беше твърде важно да го настигне по пътя, защото бе решил да води двете момичета чак до Плоцк, дето би ги завел и самият абат, но той бързаше да отиде при Збишко, затова се силно разтревожи от другата новина: че след заминаването на абата реките били толкова придошли, та съвсем не можело да се пътува по-нататък. Понеже рицарят имаше богата свита и казваше, че отива при княз Жемовит, доминиканците приеха и нахраниха пътниците гостоприемно и дори подариха на Мачко за из пътя една дъсчица от маслинено дърво, на която беше написана на латински молитва до архангел Рафаил — покровителя на всички пътници.
Принудителният престой на пътниците в Ленчица трая цели две седмици, през което време един от оръженосците на управителя на замъка откри, че пажовете на пътуващия рицар са девойки, и веднага се влюби до смърт в Ягенка. Чехът искаше да го извика на двубой, но понеже това беше в навечерието на тръгването им, Мачко не му разреши.
Когато тръгнаха на път за Плоцк, вятърът беше по-изсушил пътищата. Наистина валяха често дъждове, но те траеха кратко, както обикновено бива напролет. Дъждовете бяха топли и поройни, защото беше дошла същинска пролет. Из полята по лехите лъщяха светли ивици вода, от нивята вятърът носеше силна миризма на мокра земя. Блатата се покриха с жълтурчета, в горите цъфнаха теменужки и стърчиопашките чуруликаха радостно сред клоните. Сърцата на пътниците се изпълниха с нова бодрост и надежда и особено защото пътуването им спореше, и след шестнайсет дни път спряха най-сетне пред портите на Плоцк.
Но стигнаха там през нощта, когато портите на крепостта бяха вече заключени, та трябваше да пренощуват у един тъкач вън от стените. Момичетата си легнаха късно и след умората и несгодите от дългото пътуване спяха като убити. Мачко, когото не можеше да сломи никаква умора, не искаше да ги буди рано, а щом отвориха портите, отиде в града, намери лесно катедралата и епископския дом, дето първата новина, която чу, беше, че абатът умрял преди седмица.
Умрял преди една седмица, но според тогавашния обичай цели шест дни служеха литургии при ковчега и гощаваха гостите за помен, а погребението щеше да стане едва днес и след него погребални слова и последна гощавка за почитане паметта на умрелия.
От голяма загриженост Мачко дори не разгледа града, който впрочем той малко познаваше от онова време, когато беше ходил с писмо от княгиня Александра до магистъра, а тръгна колкото се може по-скоро към къщата на тъкача отвъд градските стени и по пътя си казваше:
— Ех, дошло му да умира и вечен му покой! Всички ще дочакаме това, но какво да правя сега аз с тези момичета?
И почна да размисля дали не ще бъде по-добре да ги остави у княгиня Александра или у княгиня Ана Данута, или пък да ги заведе в Спихов. Защото неведнъж през време на сегашното пътуване му бе идвало наум, че ако Данушка вече не е жива, не би било зле Ягенка да бъде близо до Збишко. Той не се съмняваше, че Збишко дълго ще тъгува за оная девойка, която беше обикнал повече от всички други на света, и дълго ще плаче за нея, но не се съмняваше също, че такава девойка като Ягенка ще окаже своето въздействие, ако бъде близо до него. Той помнеше как момъкът все тъгуваше за Ягенка, макар че сърцето му се стремеше отвъд гори и пущинаци към Мазовия. По тези причини, пък и понеже беше дълбоко уверен, че Данушка е загубена завинаги, той често си мислеше, ако абатът умре, да не изпраща никъде Ягенка. А както беше и малко лаком за земни блага, той си правеше сметка сега и за наследството на абата. Абатът им беше сърдит наистина и ги бе заплашил, че нищо няма да им остави, но дали не се бе размислил преди смъртта си? Че е завещал нещо на Ягенка, беше сигурно, защото много пъти беше говорил за това в Згожелице, та покрай Ягенка имотът нямаше да отмине Збишко. Навремени на Мачко се искаше да поостане в Плоцк, да разбере кое как е и да се заеме с тази работа, но веднага задушаваше в себе си подобни мисли: „Аз тук ще се грижа за богатство — мислеше си, — а момчето там може би протяга към мене ръце от някое кръстоноско подземие и чака от мене спасение.“ Имаше наистина един изход: да остави Ягенка под покровителството на княгинята и на епископа с молба да не допуснат да бъде онеправдана, в случай че абатът й е оставил нещо. Но тази идея не се хареса особено на Мачко. „Девойката и без това си има богата зестра, пък ако и от абата наследи, всеки мазур на драго сърце ще я вземе, а и тя също няма да издържи за дълго, защото и покойният Зих казваше, че още тогава ходела като по жарава.“ И старият рицар се уплаши от тази мисъл, понеже си каза, че в такъв случай и Дануша, и Ягенка ще се изплъзнат на Збишко, а това той не искаше да допусне за нищо на света.