— Която му е писано, тя да бъде, но все трябва едната да има.
Най-сетне той реши преди всичко да спаси Збишко, пък ако стане нужда да се раздели с Ягенка, да я остави или в Спихов, или у княгиня Данута, а не тук в Плоцк, дето придворният живот беше много по-разкошен и дето имаше много хубави рицари.
Обременен от тези мисли, той вървеше с бързи крачки към къщата на тъкача, за да съобщи на Ягенка за смъртта на абата, и тъкмеше да не й казва това отведнъж, защото ненадейното лошо известие можеше силно да смути девойката и да я направи после неплодна. Като стигна в къщи, той завари и двете девойки вече облечени, дори пременени и весели като пойни птички; той седна на столчето, извика на чираците на тъкача да му донесат топло пиво, после намръщи и без това суровото си лице и рече:
— Чуваш ли как звънят камбаните в града? Познай защо звънят, като не е неделя днес, а ти проспа утренната. Искаш ли да видиш абата?
— Разбира се, че искам — рече Ягенка.
— Ще го видиш, когато си видиш врата.
— Нима е заминал пак за някъде?
— Наистина е заминал. Не чуваш ли, че звънят?
— Умрял?! — извика Ягенка.
— Кажи: вечна му памет.
Тогава те и двете с Ануля паднаха на колене и почнаха да се молят за вечен покой с моминските си, като звънчета гласове. Порой сълзи потекоха по лицето на Ягенка, защото тя много обичаше абата, който, при все че бе сприхав с хората, не бе причинил зло никому, а правеше добро и с двете си ръце, а пък нея, която му бе кръщелница, обичаше като родна дъщеря. Мачко си спомни, че абатът беше негов и Збишков роднина, натъжи се също и поплака малко, а когато част от тъгата им се изля заедно със сълзите, той взе чеха и двете момичета и ги заведе на погребение в черква.
Погребението беше тържествено. Начело на шествието вървеше сам епископ Якуб от Курдванов, присъствуваха всички свещеници и монаси от манастирите в Плоцк, биеха всички камбани, държаха се слова, които никой освен духовниците не разбра, защото се произнесоха на латински, след което и духовници, и светски лица се върнаха на изобилна гощавка у епископа.
Отиде там и Мачко, повел със себе си двата пажа, защото като роднина на умрелия и познат на епископа имаше пълно право. Епископът го прие като роднина на покойния охотно и с внимание, но веднага след поздрава му каза:
— За вас, Градовците от Богданец, има завещани някакви гори, а всичко, което остане и не се даде на манастирите и на абатството, е за неговата кръщелница, някоя си Ягенка от Згожелице.
Мачко, който не очакваше много нещо, се зарадва и на горите, а епископът не забеляза, че като се спомена за Ягенка от Згожелице, един от пажовете на стария рицар вдигна нагоре оросените си със сълзи и сини като метличина очи и каза:
— Господ да му плати, но по-добре да беше жив.
Мачко се обърна и каза сърдито:
— Мълчи, че ще се изложиш.
Но изведнъж млъкна, в очите му блесна удивление, после лицето му доби суров и вълчи израз, защото недалеч, до вратата, през която в това време влизаше княгиня Александра, той видя прегънат в дълбок придворен поклон Куно Лихтенщайн, оня същия, заради когото без малко не загина Збишко в Краков.