Ягенка никога досега не бе виждала Мачко такъв: лицето му се сгърчи като муцуна на разярено куче, зъбите му блеснаха изпод мустаците, той завъртя мигом пояса си и се упъти към омразния кръстоносец.
Но се спря насред път и почна да глади с широката си длан косата на главата си. Той си спомни овреме, че Лихтенщайн може да бъде при плоцкия двор или като гост, или — което беше по-вероятно — като пратеник и че ако го нападне направо, ще постъпи също като Збишко по пътя от Тинец.
И понеже беше по-умен и по-опитен от Збишко, той се сдържа, намести отново пояса си, разведри лице, почака — и когато княгинята след поздрава на Лихтенщайн почна разговор с отец Якуб от Курдванов, приближи се до нея и като й се поклони дълбоко, припомни й кой е и каза, че я смята за своя благодетелка заради онова писмо, което му бе дала на времето.
Княгинята едва ли помнеше лицето му, но си спомни лесно и писмото, и цялата случка. Беше й също известно и това, което се бе случило в съседния мазовецки двор: чула бе за Юранд, за отвличането на дъщеря му, за женитбата на Збишко и за смъртния му двубой с Ротгер. Всичко това възбуждаше извънредно много любопитството й като някой рицарски роман или някоя от онези песни, които пееха пътуващите певци в Немско и в Мазовия. Кръстоносците наистина не й бяха тъй омразни, както на Ана Данута, жената на Януш, и главно затова, защото в желанието си да я спечелят на своя страна, те прекалено много й оказваха уважение, ласкаеха я и я обсипваха с щедри дарове, но този път сърцето й беше на страната на влюбените. Готова бе да им помогне — а при това бе доволна, че бе дошъл при нея човек, който можеше да й разкаже най-подробно всичко, което се бе случило.
А Мачко, който още от по-рано беше решил да спечели по какъвто и да е начин покровителството и защитата на влиятелната княгиня, като виждаше с какво внимание го слуша, охотно й разказваше за нещастната съдба на Збишко и Дануша и я развълнува почти до сълзи, толкова повече, че сам той чувствуваше по-добре от всеки друг нещастието на братанеца си и от все сърце го жалеше.
— През целия си живот не съм чувала нищо по-трогателно — рече най-сетне княгинята. — А най-много ми е мъчно за това, че той вече се оженил за тази девойка, тя била вече негова, пък никакво щастие не е изпитал. Все пак — знаете ли положително, че не е изпитал?
— Боже мой — отвърна Мачко, — да беше поне изпитал, но той се венчал, когато бил болен на легло, късно вечерта, а на съмване нея вече я взели!
— И мислите, че това са кръстоносците ли? Защото тук разправяха за разбойници, които подвели кръстоносците, като им дали друго момиче. Казваха също за Юрандово писмо…
— Това е вече решено не от човешки съд, а от божи. Казват, че този Ротгер бил знаменит рицар, който и най-силните побеждавал, а все пак падна от ръката на едно дете.
— Ех, такова дете — каза усмихната княгинята, — да не му се изпречи някой на пътя. Неправда има — вярно е! — и заслужено се оплаквате, но от онези четиримата трима вече не са живи, а, както чувах, и старият, който останал, едвам се отървал от смъртта.
— Ами Данушка? Ами Юранд? — отговори Мачко. — Къде са те? Един господ знае дали и със Збишко не се е случило нещо лошо, защото и той отишъл в Малборг.
— Зная, но не всички кръстоносци са така долни, както ги мислите. В Малборг, при магистъра и неговия брат Улрих, който е истински рицар, не е могло да се случи нищо лошо на вашия братанец, който навярно е имал и писма от княз Януш. Освен ако там е извикал на двубой някой рицар и е бил убит, защото в Малборг винаги гостуват множество най-знаменити рицари от всички страни на света.
— Е, аз от това не се страхувам много — рече старият рицар. — Само да не го хвърлят в подземие, да не го убият предателски. Стига той да има в ръцете си някакво желязо, аз не се страхувам много. Веднъж само се намери по-силен от него човек, който го свали на турнира, и той беше мазовецкият княз Хенрик, онзи, който беше тук епископ и който се влюби в хубавата Рингала. Но Збишко беше тогава наистина още момченце. Освен това Збишко би извикал на двубой като две и две четири само един човек, когото и аз се заклех да извикам и който сега е тук.
При тия думи той посочи с очи Лихтенщайн, който говореше с плоцкия воевода.
Но княгинята намръщи вежди и каза със строг и студен тон, с какъвто говореше всякога, когато се ядосаше за нещо:
— Дали сте се клели, или не сте се клели, помнете едно — че той ни е дошъл на гости и че всеки, който желае да ни бъде гост, трябва да спазва приличието.
— Зная, милостива господарке — отговори Мачко. — Аз вече бях завъртял пояса и тръгнал към него, но се сдържах, защото помислих, че може да е тук като пратеник.