Ето защо, без да губят време, те тръгнаха през земите на кръстоносците на изток, към Щитно. Пътуването им спореше, понеже нагъсто разположените градове и градчета бяха свързани с пътища, които кръстоносците или по-скоро градските търговци поддържаха в добро състояние, почти такова, в каквото се поддържаха и полските пътища, прокарани под грижливата и енергична ръка на крал Кажимеж. При това беше настъпило чудесно време. Нощите бяха звездни, дните ясни, а по пладне повяваше топъл сух ветрец, който изпълваше гърдите на хората с бодрост и здраве. Раззелениха се житата по полетата, ливадите се покриха изобилно с цветя, а боровите гори ухаеха на смола. По целия път до Лидзбарк, а оттам до Дзялдово и до Недзбож пътниците не видяха нито едно облаче на небето. Едва в Недзбож през нощта падна пороен дъжд с гръмотевици, които се чуха за пръв път през тази пролет, но бурята трая малко и на сутринта блесна отново ведро утро, розово, златно и тъй светло, че додето ти видят очите, всичко блестеше в елмази и бисери и цялата страна като че ли се усмихваше на небето и се радваше на бликналия живот.
Една такава утрин пътниците възвиха от Недзбож към Щитно. Мазовецката граница не беше далеко и те биха могли лесно да свърнат към Спихов. По едно време дори Мачко искаше да направи това, но като прецени всичко, предпочете да се промъкне право към страшното гнездо на кръстоносците, в което така мрачно се бе решила част от съдбата на Збишко. Като взе един селянин за водач, Мачко му заповяда да води дружината право към Щитно, макар да не беше необходим водач, защото от Недзбож за там водеше прав път, по който немските мили бяха означени с бели камъни.
Водачът яздеше на няколко десетки крачки напред, зад него на коне Мачко и Ягенка, после доста далеч от тях чехът с хубавата Анулка, а по-отзад идеха колите, заобиколени от въоръжени слуги. Беше ранно утро. Розовият цвят не беше още изчезнал от източната страна на небето, при все че слънцето беше вече изгряло и превръщаше в скъпоценни камъни капките роса по дърветата и по тревите.
— Не се ли боиш да идеш в Щитно? — попита Мачко.
— Не се боя — отговори Ягенка. — Господ бди над мене, защото съм сираче.
— Но там са вероломни, на думата си не държат. Най-лошото куче беше наистина Данвелд, когото Юранд погубил заедно с Готфрид… Така разправяше чехът. Втори след Данвелд беше Ротгер, който паднал от Збишковата секира, но и онзи старият е жесток, с дявола приятел… Хората не знаят нищо положително, но аз мисля, че ако Данушка е загинала, то е от неговата ръка. Разправят, че и нему се случило премеждие, но княгинята в Плоцк ми каза, че се отървал. С него ще имаме работа ние в Щитно. Добре, че носим писмо от Лихтенщайн, защото онези кучи синове се страхуват от него повече, отколкото от самия магистър… Разправят, че той имал страшна власт и бил на голяма почит, па и отмъстителен бил. Не прощавал ни най-малката обида… Без това писмо аз не бих отивал така спокойно в Щитно.