— А как се казва този старец?
— Зигфрид де Льове.
— Да ще бог да се справим с него.
— Да ще бог!
Тук Мачко се разсмя и след малко заговори:
— Княгинята ми казваше в Плоцк: „Оплаквате се, оплаквате се като агнета от вълци, а пък от тези вълци троица вече не са живи, защото невинните агнета ги издушили.“ И да си кажа правото, така си е.
— Ами Данушка, ами баща й?
— Същото казах и аз на княгинята. Но в душата си се радвам, защото излиза, че и нас никой не може да онеправдава безнаказано. Знаем как да хванем секирата и здравата да замахнем с нея! А що се отнася до Данушка и до Юранд, то е истина. Аз мисля също, както и чехът, че те са вече на оня свят, но в същност това още никой не знае точно… За Юранд много ми е жал, защото и приживе се измъчи за девойката, а пък ако е загинал, смъртта му ще да е била тежка.
— Щом някой го спомене пред мене, веднага мисля за татко си, когото също вече няма на света — отговори Ягенка.
И при тия думи тя вдигна влажните си очи нагоре. А Мачко поклати глава и рече:
— На небето при бога е той и навярно е получил вечно блаженство, защото по-добър човек от него надали е имало в цялото кралство.
— Ох, не е имало, не е имало! — въздъхна Ягенка, Но разговорът им бе прекъснат от селянина-водач.
който спря внезапно жребеца си, а после го обърна, долетя бързо при Мачко и заговори с някакъв особен, уплашен глас:
— О, за бога! Погледнете, пане рицарю, някой иде към нас от хълма.
— Кой де? — извика Мачко.
— Ето там! Като че ли е великан или нещо…
Мачко и Ягенка сдържаха едрите си коне, погледнаха в показаната от водача посока и наистина видяха с очите си навръх хълма, на стотина-двеста крачки, някаква фигура, чиито размери като че ли значително надвишаваха размерите на обикновен човек.
— Право казва, човекът е голям — измърмори Мачко.
После се намръщи, изплю се настрана и каза:
— Да спи зло под камък!
— Защо баете? — попита Ягенка.
— Защото си спомних, че в една също такава утрин видяхме със Збишко по пътя от Тинец за Краков един също такъв уж великан. Казваха тогава, че бил Валгеж. Ех, излезе после, че бил панът от Тачево, но скъпо ни струва тази среща. Да спи зло под камък!
— Това не е рицар, защото върви пешком — рече Ягенка с напрегнат поглед. — И виждам дори, че няма оръжие, само тояга държи в лявата си ръка…
— И опипва с нея пътя, като че е нощно време — добави Мачко.
— Едва се движи. Наистина! Като че ли е сляп!
— Сляп е, сляп.
Подкараха конете и след малко се спряха пред стареца, който бавно се спущаше от хълма, като опитваше с тоягата пътя пред себе си.
Той беше наистина огромен, при все че отблизо не им се видя великан. Разбраха също, че беше съвсем сляп. Вместо очи имаше две червени дупки. Липсваше му също дясната китка, вместо която висеше възел от нечиста дрипа. Бялата му коса падаше на раменете, а брадата му стигаше до пояса.
— Няма горкият нито водач, нито куче, а сам опипом си търси пътя с тоягата — обади се Ягенка. — За бога, нали не можем да го оставим така, без да му помогнем. Не зная дали ще ме разбере. Но ще му заговоря по нашенски.
Като каза това, тя скочи пъргаво от грамадния си кон, спря се току пред стареца и почна да търси пари в кожената си торбичка, която висеше на пояса й.
А старецът, като чу пред себе си конски тропот и човешки говор, протегна напред тоягата и вдигна глава, както правят слепите хора.
— Слава на Исуса Христа! — рече девойката. — Разбирате ли, дядо, християнски?
При звука на нейния сладък младежки глас той трепна, по лицето му мина някакъв особен блясък като че от вълнение и тъга, покри с клепачи празните си очни дупки и неочаквано хвърли тоягата, падна пред девойката на колене и вдигна нагоре ръце.
— Станете! Аз и така ще ви помогна. Какво ви е? — запита с учудване Ягенка.
Но той не отговори нищо, само две сълзи потекоха по бузите му, а от устата му се изтръгна подобен на стон звук:
— Аа! А!
— Милостиви боже! Та ням ли сте, или що?
— Аа! А!
Като издаде този звук, той вдигна ръка: изпърво направи кръстен знак; после прокара лявата си ръка по устата си.
Ягенка не разбра нищо и погледна Мачко, който рече:
— Сякаш показва, че са му отрязали езика.