— Тогава нека се закълне в рицарската си чест, че ще се яви пред всеки съд.
— Ще се закълна в честта си! — извика Збишко.
— Добре, Как ви казват?
Мачко спомена името и герба.
— Ако сте от Двора на княгинята, помолете я да се застъпи за вас пред краля.
— Не сме от нейните придворни. Идем от Литва, от княз Витолд. По-добре да не бяхме срещали никакъв двор! От тази именно среща дойде бедата за момъка.
И Мачко почна да разказва какво се случило в кръчмата, как пристигнала там княгинята, как братанецът му дал обет, докато най-сетне така го доядя на Збишко, чиято необмислена постъпка ги постави в такова тежко положение, че почна да му вика:
— По-добре да беше паднал при Вилно! Де ти беше умът, диво прасе?
— Ех — отговори Збишко, — като дадох клетва, аз се помолих на господа Исуса да ми прати повече немци и му обещах дан, а щом видях паунови пера и плащ с черен кръст, тутакси някакъв глас викна в мене! „Бий немеца, чудото стана!“ И го нападнах — а кой не би го нападнал?
— Слушайте — прекъсна го Повала. — Не ви желая зло, защото виждам ясно, че момъкът е направил грешка повече от лекомислие, свойствено на възрастта му, отколкото от зла воля. Много бих се радвал, ако можех съвсем да не обърна внимание на неговата постъпка и да продължа пътя си, като че ли нищо не се е случило. Ала бих могъл да направя това само ако тоя големец обещае, че няма да се оплаче на краля. Помолете го за това, може би той ще съжали юношата.
— По-скоро ще отида под съд, отколкото да се поклоня на един кръстоносец! — извика Збишко, — Това е недостойно за моята шляхтишка чест.
Повала от Тачево го изгледа строго и каза:
— Не правиш добре. По-старите знаят по-добре от тебе кое е достойно и кое недостойно за рицарската чест. За мене хората все са чули нещичко, но ще ти кажа, че ако бих направил такава грешка, не бих се срамувал да поискам прошка.
Збишко се засрами, но след като се огледа наоколо, каза:
— Земята тук е равна, стига да се поутъпче още малко… Дето ще моля немеца, предпочел бих да се бия с него на коне или пеш, на смърт или на робство.
— Глупако! — прекъсна го Мачко. — Как ще се биеш с пратеник? Нито ти можеш да се мериш а него, нито той с такова хлапе!
И се обърна към Повала:
— Простете, благородни рицарю. Момчето съвсем се разпусна през време на войната и по-добре ще е да не говори с немеца, защото може и да го нахока. Аз ще говоря, аз ще моля, пък когато се свърши пратеничеството му и този големец пожелае да се бие сам на заградено място, аз излизам насреща му.
— Рицар от знатен род е той и едва ли ще иска да се бие с кого да е — отговори Повала.
— Как така? Нима аз не нося пояс и шпори? Срещу, мене и княз може да излезе.
— Така е, но по-добре не му говорете за това, ако сам не отвори дума, защото боя се, че ще се разяри. Хайде, нека бог да ви е на помощ.
— Отивам да бера срам заради тебе — каза Мачко на Збишко, — ама чакай ти!
След тия думи той се приближи до кръстоносеца, който беше спрял на няколко крачки от тях, седеше неподвижно, сякаш излята от желязо статуя, на своя грамаден като камила кон и слушаше напълно равнодушно разговора им. През дългите години на войната Мачко се беше понаучил да говори немски; той почна да обяснява на кръстоносеца на неговия матерен език всичко, което се бе случило, като хвърляше вината върху младите години и буйния нрав на момъка, комуто се сторило, че сам бог му праща рицар с паунови пера, и най-после го помоли да прости вината на Збишко.
Лицето на кръстоносеца не трепна дори. Изправен и неподвижен, с вирната глава, той гледаше говорещия Мачко със своите стоманени очи така равнодушно и така презрително, като че виждаше пред себе си не рицар и дори не човек, а някакъв колец на плет. Владелецът на Богданец забеляза това и при все че думите му пак си бяха вежливи, душата му явно почна да се възмущава; той говореше с все по-голяма принуда, а по загорелите му бузи се яви червенина. Личеше си, че пред тази ледена надменност той се бореше със себе си да не скръцне със зъби и да не избухне.
Повала забеляза това и понеже имаше добро сърце, реши да му се притече на помощ. И той на младини беше ходил да търси рицарски приключения, които прославиха навсякъде името му, пред разни дворове — унгарския, хабсбургския, бургундския и чешкия, та се беше научил да говори немски; затова сега се обърна към Мачко на този език с примирителен и нарочно шеговит тон:
— Както виждате, пане, благородният вожд смята, че за цялата тая случка не заслужава и дума да се каже. Не само в нашето кралство, но навсякъде юношите са малко пернати, а такъв един рицар не воюва с децата нито с меч, нито в съда.