А пътниците почнаха набързо да се съвещават.
— Накъсо казано — обади се Ягенка, — сега трябва да отидем не в Щитно, а в Спихов, за да го оставим на безопасно място между свои хора и да има кой да се грижи за него.
— Я виж ти как се разпореждаш! — отговори Мачко. — В Спихов трябва да го изпратим, но няма нужда всички да отиваме там, защото с него може да замине само една кола.
— Не се разпореждам, но мисля, че бихме могли от него да научим много нещо и за Збишко, и за Данушка.
— А как ще говориш с него, като няма език?
— А кой друг, ако не той, ви каза, че няма? Виждате, че и без говорене разбрахме всичко, което ни трябваше, а пък какво ще бъде тепърва, когато свикнем на неговите знаци с глава и с ръце! Ще го попитаме например дали е идвал Збишко от Малборг в Щитно и той ще кимне с глава утвърдително или отрицателно. И така ще бъде и за другите работи.
— Вярно! — извика чехът.
— Не отричам, че е истина — рече Мачко, — и аз самият имах на ума си същото, но по-напред мисля, а после приказвам.
След тия думи той заповяда на коларите да свърнат към мазовецката граница. През време на пътуването Ягенка често се приближаваше до колата, в която лежеше Юранд, обезпокоена да не умре в съня си.
— Не го познах — казваше Мачко, — но то не е и чудно. Юначага човек беше — като тур. Разправяха за него мазурите, че едничък между тях би могъл да излезе на бой срещу самия Завиша, а сега е същински скелет.
— Носеха се слухове — каза чехът, — че са го много измъчвали, но някои не искаха и да вярват, че християни биха могли да постъпят така с препасан рицар, който също има за покровител свети Георги.
— Даде господ, та Збишко поне отчасти отмъсти за него. Но вижте само каква разлика има между нас и тях. Наистина от четиримата кучи синове тримата са вече убити, но те паднаха в бой и никой никому езика в пленничество не е отрязал, нито пък е извадил очите.
Бог ще ги накаже — рече Ягенка. Но Мачко се обърна към чеха:
— Ами ти как го позна?
— Изпърво и аз не го познах, макар че го бях видял по-късно от вас, господарю. Но нещо ми се въртеше в главата и колкото повече се вглеждах, толкова повече ми се мяркаше нещо… Да, брада нямаше, нито бели коси, беше силен и властен, трудно можеше да се познае в този стар просяк! Но когато господарката каза, че отиваме в Щитно, а той почна да стене, веднага ми се отвориха очите Мачко се замисли.
— От Спихов трябва да го закараме при княза, който, разбира се, не може да остави току-така такова злодеяние, нанесено на един толкова известен човек.
— Ще отрекат, господарю: отвлякоха му с измама детето и отрекоха, а за господаря на Спихов ще кажат, че е загубил в боя езика, и ръката, и очите си.
— Вярно — рече Мачко. — Нали те и самия княз на времето взеха в плен. Не може да воюва с тях, защото няма да успее, освен ако му помогне нашият крал. Приказват хората, приказват за голяма война, а още и малка няма.
— Има с княз Витолд.
— Слава богу, че поне той не се бои от тях… Ех! Княз Витолд — това се казва княз! И с хитрост също не могат го надви, защото той сам е по-хитър от тях всичките заедно. Случваше се да го притиснат подлеците така, та гибел да увисне над него като меч над глава, а той се изплъзне като змия и изведнъж ги ухапе… Пази се от него, когато те бие, но още повече се пази, когато те милва.
— С всички ли е такъв?
— Не с всички, само с кръстоносците. С другите е добър и щедър княз!
Тук Мачко се замисли, като че искаше по-добре да си припомни Витолд.
— Съвсем друг човек е, не е като тукашните князе — каза той най-сетне. — Трябваше Збишко при него да отиде, защото и под негово началство, и чрез него може най-много да се спечели срещу кръстоносците.
А след малко добави:
— Кой знае дали няма да се озовем и двамата при него, че там най-добре ще можем да си отмъстим.
После отново заговориха за Юранд, за неговата нещастна съдба и за неизброимите злини, които му бяха нанесли кръстоносците, като най-напред без никаква причина убили любимата му жена, а после в отговор на неговото отмъщение отвлекли детето му и самия него измъчили с такива страшни мъчения, каквито и татарите не биха могли да измислят. Мачко и чехът скърцаха със зъби при мисълта, че дори и в това, че са го пуснали на свобода, имаше нова предумишлена жестокост. Старият рицар си обеща, че ще се помъчи да узнае как е станало всичко това, а после ще плати на виновните с лихва.
В такива разговори и мисли минаваше пътят им до Спихов. След ясния ден настъпи тиха звездна нощ, затова те не се спряха никъде да нощуват, само на три пъти нахраниха изобилно конете, още в тъмно минаха границата и на съмване, с помощта на наетия водач, стигнаха в спиховските владения. Личеше си, че старият Толима държи там всичко с желязна ръка, защото едва-що бяха навлезли в гората, насреща им излязоха двама въоръжени слуги, но като видяха не войска, а само малка свита, не само ги пропуснаха, без да разпитват, но им помогнаха да минат през недостъпните за незапознати с местността блата и мочури.