В крепостта ги посрещнаха Толима и отец Калеб. Известието, че добри хора докарали господаря, се разнесе със светкавична бързина между охраната. А когато видяха какъв е излязъл от ръцете на кръстоносците, избухна такава буря от закани и ярост, че ако в спиховските подземия се намираше още някой кръстоносец, никаква човешка сила не би могла да го избави от страшна смърт.
Младите войници от конницата и без това искаха веднага да възседнат конете, да се втурнат към границата, да хванат колкото могат немци и да хвърлят главите им в краката на господаря, но ги обузда Мачко, който знаеше, че немците си седят в градчетата и замъците, а селският народ е от същата тяхна кръв, само че живее под чуждо иго. Но нито тази глъчка, нито виковете, нито скърцането на геранилата над кладенците можаха да събудят Юранд, когото бяха пренесли на мечешка кожа от колата на леглото в стаята му. При него остана отец Калеб, негов стар приятел, който обичаше Юранд като рожден брат; той почна да се моли на Спасителя да върне на нещастния Юранд и очите, и езика, и ръката.
Уморени от пътуването, след като закусиха, пътниците отидоха да си починат. Мачко се събуди късно след пладне и заповяда на слугата да му повика Толима.
И понеже от по-рано знаеше от чеха, че Юранд преди заминаването си заповядал на всички да слушат Збишко и че според думите на отец Калеб му завещал Спихов, каза на стареца с началнически глас:
— Аз съм чичо на младия ви господар и додето той не се върне, аз ще се разпореждам тук.
Толима наведе побелялата си глава, прилична малко на вълча, сложи ръка на ухото си и запита:
— Значи, вие сте, пане, благородният рицар от Богданец?
— Да — отвърна Мачко. — Отде знаете за мене?
— Ами че младият господар Збишко ви очакваше в питаше за вас.
Като чу това, Мачко скочи на крака и забравил за достойнството си, извика:
— Збишко в Спихов?
— Беше, пане, преди два дена замина.
— Боже мили! Откъде дойде и за къде замина?
— Дойде от Малборг, по пътя се отбил в Щитно, но за къде замина, не каза.
— Не каза ли?
— Може да е казал на отец Калеб.
— Ех, могъщи боже! Разминали сме се! — извика Мачко и се удари с длани по бедрата.
А Толима сложи ръка и на другото си ухо:
— Как казахте, пане?
— Къде е отец Калеб?
— При стария господар, до леглото му.
— Повикайте го! Или не… Аз сам ще ида при него.
— Ще го повикам! — рече старецът.
И излезе. Но преди той да доведе свещеника, влезе Ягенка.
— Ела тук! Знаеш ли каква новина има? Преди два дена Збишко бил тук.
Лицето й се промени в един миг, а нозете й, обути в опнати, нашарени на ивици крачоли, силно се разтрепераха.
— Бил и заминал? — попита тя с разтуптяно сърце. — За къде?
— Преди два дни, а за къде, може би свещеникът знае.
— Трябва да тръгнем по дирите му! — каза тя решително.
След малко влезе отец Калеб и като мислеше, че Мачко го вика, за да го пита за Юранд, изпревари въпроса и каза:
— Спи още.
— Чух, че Збишко бил тук! — извика Мачко.
— Беше. Преди два дена замина.
— За къде?
— И той самият не знаеше… Да търси… Отиде към жмуджката граница, дето сега има война.
— За бога, кажете, отче, каквото знаете за него!
— Знам само това, което чух от него. Ходил в Малборг и си спечелил там могъщото покровителство на брата на магистъра, който е пръв между всички орденски рицари. По негова заповед Збишко получил разрешение да търси по всички замъци.
— Юранд и Данушка ли?
— Да, но Юранд той не търси, защото му казали, че не е жив.
— Започнете отначало.
— Ей сега, само да си отдъхна и да дойда на себе си, защото се връщам от оня свят.
— Как така от оня свят?
— От оня свят, където не можеш да отидеш с кон, но с молитва ще идеш… и от нозете на господа Исуса Христа, при които го молих да се смили над Юранд.
— За чудо ли се молихте? Имате ли такава власт? — запита с голямо любопитство Мачко.
— Власт никаква нямам, но я има Спасителят, който, ако поиска, ще върне на Юранд и очите, и езика, и ръката…
— Ако поиска, ще може да го направи — отвърна Мачко, — все пак не сте го молили за какво да е.