— Така ли каза? Тогава навярно е тръгнал към източните области, но там сега има война.
— Той знаеше, че има война, и затова тръгна към княз Витолд. Каза, че чрез него ще постигне нещо срещу кръстоносците по-скоро, отколкото чрез самия крал.
— Към княз Витолд! — извика Мачко и подскочи.
После се обърна към Ягенка:
— Виждаш ли какво значи ум! Не казвах ли и аз същото? Предвиждах аз като две и две четири, че ще трябва и ние да идем при Витолд…
— Збишко се надяваше — рече отец Калеб, — че Витолд ще нахлуе в Прусия и ще почне да превзема тамошните замъци.
— Ако му оставят време, и това не ще пропусне да направи — отвърна Мачко. — Ех! Слава богу, че знаем поне къде да търсим Збишко.
— И трябва веднага да тръгнем! — рече Ягенка.
— Мълчи! — извика Мачко. — Не подобава на пажовете да дават съвети.
При тия думи той я погледна многозначително, сякаш да я подсети, че е момче, а тя се опомни и млъкна. Мачко помисли малко и рече:
— Сега вече ще намерим Збишко, защото той надали е другаде, а около княз Витолд. Но би трябвало да се узнае дали все още има да търси нещо по света освен ония кръстоноски глави, за които се е обрекъл…
— Ами как ще узнаем това? — запита отец Калеб.
— Ако знаех, че щитненският свещеник се е върнал вече от църковния събор, ще искам да го видя — отговори Мачко. — Имам писма от Лихтенщайн и мога да отида в Щитно, без да се излагам на опасност.
— То не е било църковен събор, а обикновено събиране — отвърна отец Калеб, — и свещеникът отдавна вече трябва да се е върнал.
— Добре. Всичко друго оставете на мене… Ще взема със себе си Хлава и за всеки случай двама въоръжени слуги на бойни коне и ще отида.
— А после при Збишко ли? — попита Ягенка.
— После при Збишко, но ти засега ще останеш тук и ще чакаш, докато се върна от Щитно. Мисля, че по вече от три или четири дена няма да се забавя. Яки ми са кокалите и съм привикнал на тегло. Но преди това ще ви помоля, отче Калеб, да ми напишете писмо до щитненския свещеник. Ще ми се довери по-лесно, ако му покажа вашето писмо… защото все е по-голямо доверието между духовниците.
— Хората хвалят тамошния свещеник — рече отец Калеб. — И ако някой знае нещо, това е той.
И надвечер той приготви писмото, а на сутринта преди изгрев слънце старият Мачко не беше вече в Спихов.
XII
Юранд се събуди от дългия сън в присъствието на отец Калеб. Той беше забравил в съня си какво му се бе случило, не знаеше къде се намира и почна да пипа с ръка по леглото и стената, до която то беше опряно. Но отец Калеб го прегърна и разплакан от умиление, заговори:
— Това съм аз! Ти си в Спихов! Брате Юранд! Бог ти прати изпитание… но си между свои… Добри хора те докараха… Брате Юранд! Брате!…
И като го притисна до гърдите си, почна да го целува по челото, по празните му очи и отново да го притиска до гърдите си, и отново да го целува, а гой изпърво беше като замаян и изглеждаше, че нищо не разбира, най-сетне обаче почна да прокарва лявата си ръка по челото и по главата, като че искаше да прогони и разпръсне тежките облаци на съня и на припадъка.
— Ти ме чуваш и разбираш, нали? — попита отец Калеб.
Юранд направи знак с глава, че чува, после протегна ръка към сребърното разпятие, което на времето си бе сдобил от един знатен немски рицар, свали го от стената, притисна го до устата си, след това до гърдите си и го подаде на отец Калеб.
А той каза:
— Разбирам те, брате! Сега той ти остава и както те отърва от робство, така може и да ти върне всичко, което си загубил.
Юранд показа с ръка нагоре в знак, че всичко загубено ще му се върне само там, при което отново се насълзиха очните му дупки и безгранична болка се изрази по измъченото му лице.
А отец Калеб, като видя това движение и тази мъка, помисли, че Данушка не е вече жива, та коленичи до леглото и рече:
— Прати й, господи, вечен покой и светлина во веки да я озарява, нека почива във вечен покой, амин.
При тия думи слепият се вдигна, седна на леглото и почна да клати глава и да маха с ръка, като че искаше да противоречи и да спре отец Калеб, но не можаха да се разберат с него, защото в това време влезе старият Толима, а след него охраната на крепостта, надзорниците на стопанските работи, по-видните и по-стари спиховски селяни, горски пазачи и рибари, тъй като известието за връщането на господаря се беше вече разнесло по целия Спихов. Те му прегръщаха коленете, целуваха му ръка и плачеха горчиво при вида на тоя сакат старец, който с нищо не напомняше предишния страшен Юранд, изтребителя на кръстоносците и победителя във всички битки. Но някои, особено които бяха вземали участие в походите му, ги обхвана такъв яростен гняв, че лицата им побледняха и станаха зловещи. След малко те почнаха да се събират на купчина, да си шепнат, да се побутват с лакти, да се по-бутват един друг и най-после излезе напред един от охраната на крепостта, който беше същевременно спиховски ковач, някой си Сухаж; той пристъпи към Юранд, падна в краката му и рече: