— Когато ви докараха тук, господарю, искахме веднага да тръгнем за Щитно, но ни забрани рицарят, който ви докара. Сега вие, господарю, позволете, защото не можем да останем без отмъщение. Нека бъде тъй, както е бивало и по-рано. Никой не ни е позорил безнаказано и няма да ни позори… Излизали сме срещу тях под ваше предводителство, сега ще отидем под началството на Толима, пък и без него. Но ние трябва да превземем Щитно и да пролеем тяхната кучешка кръв, и нека бог ни помогне!
— И нека бог ни помогне! — повториха петнайсетина гласове.
— Към Щитно!
— Кръв искаме!
И огън обхвана изведнъж буйните мазурски сърца. Челата почнаха да се мръщят, очите да бляскат, тук-там се зачу и скърцане със зъби. Но след малко гласовете млъкнаха, скърцането престана и всички погледи се обърнаха към Юранд.
А нему изпърво се зачервиха бузите, като че ли го обзе предишното ожесточение и предишното желание за бой. Той се надигна и отново почна да търси нещо с ръка по стената. Хората помислиха, че търси меча, но пръстите му напипаха кръста, който отец Калеб беше окачил на мястото му.
Юранд го сне за втори път от стената, после лицето му побледня, той се обърна към хората си, вдигна нагоре празните си очни дупки и протегна напред разпятието.
Настана мълчание. Вън се мръкваше вече. През отворените прозорци долиташе чуруликане на птички, които се канеха да спят под покривите и по липите из двора. Последните червени лъчи на слънцето проникваха в стаята и падаха върху вдигнатото нагоре разпятие и върху бялата коса на Юранд.
Ковачът Сухаж загледа Юранд, обърна се към другарите си, погледна още веднъж, най-сетне се прекръсти и излезе на пръсти от стаята. След него излязоха също така тихичко и другите и едва когато се спряха на двора, почнаха да си шепнат:
— Е, какво?
— Няма ли да отидем?
— Не ни позволи!
— Оставя отмъщението на бога. Изглежда, че и душата му се е променила.
И така беше наистина.
А в това време в стаята при Юранд бяха само отец Калеб, старият Толима, а с тях Ягенка и Анулка, които, след като видяха да минават през двора толкова много въоръжени хора, също дойдоха да разберат какво става.
Ягенка, която беше по-смела и по-самоуверена от Анулка, пристъпи към Юранд.
— Добър ден, рицарю Юранд! — каза тя. — Това сме ние — ние, които ви докарахме тук от Прусия.
При звука на нейния младежки глас лицето му се проясни. Той си припомни още по-подробно всичко, което се случи на щитненския път, защото почна да благодари, като кимаше с глава и слагаше няколко пъти ръка на сърцето си. А тя почна да му разказва как са го срещнали и как го е познал чехът Хлава, който е оръженосец на рицаря Збишко, и как най-сетне са го докарали в Спихов. Тя каза също и за себе си, че заедно с другаря си носи меча и шлема с щита на рицаря Мачко от Богданец, чичото на Збишко, който тръгнал от Богданец да търси братанеца си, а сега заминал за Щитно и след три-четири дни ще се върне отново в Спихов.
Когато тя спомена Щитно, Юранд наистина не се развълнува както първия път на пътя, но по лицето му се изрази голямо безпокойство; Ягенка обаче го увери, че рицарят Мачко е толкова хитър, колкото и храбър, и че никому не ще се остави да го хване, а освен това има писма от Лихтенщайн, с които може безопасно да отиде навсякъде. Тези думи го успокоиха доста; виждаше се, че иска да попита и за много други работи, но като не можеше, мъчеше се в душата си. Съобразителната девойка забеляза веднага това и рече:
— Ако си приказваме така по-често, за всичко ще се разберем.
Той се усмихна, протегна към нея ръка, сложи я пипнешком на главата й и я задържа така дълго, като че я благославяше. Наистина много й беше задължен, а освен това му допадна на сърцето младостта й и гласът й, който му напомняше чуруликане на птичка.
И оттогава, когато не се молеше — а Юранд се молеше почти по цели дни — или когато не спеше, той я търсеше около себе си, а нямаше ли я, тъгуваше за нейния глас и по всякакъв начин се мъчеше да накара отец Калеб и Толима да разберат, че иска да бъде близо около него това мило момче.
И тя идваше, защото милостивото й сърце го искрено съжаляваше, а освен това при него минаваше по-бързо времето в очакване на Мачко, чийто престой в Щитно необяснимо се проточи вече дълго време.
Той трябваше да се върне след три дена, а вече минаваше четвърти и пети ден. На шестия ден надвечер обезпокоената девойка искаше вече да помоли Толима да прати хора да го търсят, когато внезапно от стражевия дъб съобщиха, че някакви конници се приближават към Спихов.