— Ама я откарал.
— Откарал я и взел с нея и палача. Не знаел, че той именно я е защитил, мислел, че му е попречила някаква неведома сила, зла или добра. А не искал да остави палача в Щитно. Страхувал се от показанията му или от нещо друго… Той е ням наистина, но ако дойдеше до съд, би могъл чрез свещеника да каже всичко, което знае… И най-сетне свещеникът каза на рицаря Мачко: „Старият Зигфрид няма да умъртви Юрандовата дъщеря, защото се бои, пък и да заповяда другиму, Дидерих, докато е жив, няма да я даде, толкова повече, че един път вече я е защитил.“
— Знаеше ли свещеникът къде са я откарали?
— Не знаеше добре, но чул, че говорили нещо за Рагнета; този замък е недалече от литовската или жмуджката граница.
— А Мачко какво каза?
— Като чу това, рицарят Мачко ми каза на другия ден: „Ако е така, може и да я намерим, а аз трябва час по-скоро да бързам при Збишко, за да не го подмамят с Данушка, както пипнаха Юранд. Само да му кажат, че ще я дадат, ако отиде сам да я вземе, той ще отиде, а старият Зигфрид тогава вече ще си отмъсти на него за Ротгер, тъй както човешко око не е виждало.“
— Вярно е! Вярно! — извика с безпокойство Ягенка. — Щом за това е бързал толкова, добре е направил.
А след малко се обърна към Хлава:
— Едно само е сбъркал, че ви е отпратил тук. От какво ще ни пазите нас в Спихов? Ще ни опази и старият Толима, а там бихте потрябвали на Збишко, защото сте и силен, и съобразителен.
— А кой, господарке, ще ви заведе в Згожелице, ако стане нужда?
— В случай на нещо ще дойдете тук преди тях. Те нямат по кого другиго да ми пратят известие, ще го пратят по вас — и вие ще ни заведете в Згожелице.
Чехът й целуна ръка и запита с развълнуван глас:
— А дотогава тук ли ще останете?
— Господ бди над сираците! Тук ще останем.
— И няма ли да се притеснявате? Какво ще правите тук?
— — Ще моля бога да върне на Збишко щастието и вас всички да запази в добро здраве.
И като каза това, тя се разплака от все сърце.
А оръженосецът се наведе отново до коленете й и каза:
— Вие сте също като ангелите на небесата.
XIV
Но тя изтри сълзите си и отиде заедно с оръженосеца при Юранд да му съобщи новините. Завари го в голямата стая с една опитомена вълчица до краката, седнал с отец Калеб, с Анулка и стария Толима. Местният клисар, който беше и певец, им пееше при съпровод на лютня песен за някаква отдавнашна битка на Юранд с „нечестивите кръстоносци“, а те, подпрели глави с ръце, слушаха замислени и натъжени. В стаята беше светло от месечината. След почти знойния ден бе настъпила тиха и много топла вечер. Прозорците бяха отворени и при лунната светлина се виждаха хвърчащите по стаята бръмбари, които се въдеха в липите на двора. А в камината тлееха няколко главни, на които един слуга грееше медовина, смесена с подкрепително вино и ароматни билки.
Певецът или по-право клисарят и прислужник на отец Калеб тъкмо започваше нова песен „За щастливата битка“: „Язди Юранд, язди коня кестеняви!…“ — когато влезе Ягенка и каза:
— Слава на Исуса Христа!
— Во веки веков — отговори отец Калеб.
Юранд седеше в кресло с подпорки, опрял лакти на подпорките, но като чу гласа й, обърна се веднага към нея и почна да я поздравява с бялата си като мляко глава.
— Пристигна оръженосецът на Збишко от Щитно — рече девойката — и донесе новини от свещеника. Мачко вече няма да се върне тук, защото потеглил към княз Витолд.
— Как няма да се върне? — запита отец Калеб.
А тя почна да разказва всичко, което бе узнала от чеха — как Зигфрид отмъстил за смъртта на Ротгер, как искал да занесе Данушка на Ротгер, за да изпие невинната й кръв, и как неочаквано я спасил палачът. Тя не скри и надеждата на Мачко, че те двамата със Збишко ще намерят Дануша, ще я отърват и ще я докарат в Спихов, затова именно той самият тръгнал право при Збишко, а на тях поръчал да останат тук.