— Ами как може да бъде иначе, господарке? Ще останете, но в пълна безопасност. Юрандовото име все още е страшно за немците. Аз самият видях това в Щитно: щом се научиха, че е в Спихов, веднага страх ги обзе.
— Знаем, че те няма да дойдат тук, защото и блатото ни пази, и старият Толима, но тежко ще ни бъде да седим без никакви известия.
— Ако се случи нещо, ще ви известя. Знам, че още преди да тръгнем за Щитно, оттук се канеха да отидат доброволно на война двама яки момци, на които Толима не може да забрани, защото са шляхтичи от Ленкавица. Сега те ще тръгнат заедно с мене и ако има нещо, ще пратя веднага един от тях да ви извести.
— Господ да те възнагради. Знаех, че си умен и че всякога можеш да се отървеш от беда, но за твоето сърце и за твоето доброжелателство към мене ще ти бъда признателна до последния си час.
Като чу това, чехът приклекна на едно коляно и рече:
— Не зло съм видял от вас, а само добрини. Рицарят Зих ме взе в плен при Болеславец още съвсем хлапе и без откуп ми върна свободата, но службата ми при вас бе по-мил а от свободата. Дай боже и кръвта си да пролея за вас, господарке моя!
— Бог да те води и да те върне — отговори Ягенка и му подаде ръка.
Но той предпочете да падне в краката й и да целува стъпалата й, за да изрази още повече почитта си, а после вдигна глава и без да става, заговори несмело и смирено:
— Аз съм прост оръженосец, но съм благородник и ваш верен слуга… дайте ми на тръгване нещо за спомен. Не ми отказвайте! Настава военно време, а свети Георги ми е свидетел, че там ще бъда в предните редици, не отзад.
— За какъв спомен ме молиш? — попита малко зачудена девойката.
— Вържете ми там каква да е лентичка за из пътя, че ако се случи да падна, по-леко ще ми е да умра с ваша препаска.
И пак се наведе до краката й, после скръсти ръце, загледа я умолително в очите, но по лицето на Ягенка се изписа силна тъга и след малко тя отговори, като че в изблик на неволна горчивина:
— Ах, мили мой! Не ме моли за това, защото моята превръзка няма да ти послужи за нищо. Нека те превърже онзи, който сам е щастлив, това ще ти донесе щастие. А у мене какво има в същност? — Нищо, само тъга! А пред мене? — Нищо, само тежка съдба! Ох, няма да донеса аз щастие нито на тебе, нито другиму, защото, което нямам, не мога и да го дам. Тъй ми е сега, Хлаво, тежко, че, че…
Внезапно тя млъкна, защото усети, че ако каже още дума, ще се разплаче — сълзите и без това бяха замъглили очите й. Чехът се трогна дълбоко, разбра, че тежко ще й бъде да се върне в Згожелице и да живее близо до свърталищата на хищниците Чтан и Вилк, но също така й е тежко да остане в Спихов, дето рано или късно можеше да пристигне Збишко с Дануша. Хлава разбираше много добре всичко, което ставаше в сърцето на девойката, но понеже не виждаше никакъв изход от нещастието й, той отново прегърна краката й и повтаряше:
— Ех, да падна в бой за вас! Да падна!
А тя каза:
— Стани. Пък на тръгване за войната нека Анулка те препаше или да ти даде нещо друго за спомен, защото тя милее за тебе отдавна.
И почна да я вика, а тя се показа веднага от съседната стая, защото отдавна подслушваше на вратата, но не смееше да влезе само от стеснение, при все че изгаряше от желание да се прости с хубавия оръженосец. Тя се появи смутена, изплашена, с разтуптяно сърце, със светнали от сълзи и от дрямка очи, отпусна клепачи и застана пред него, подобна на ябълков цвят, без да може дума да продума.
Хлава изпитваше към Ягенка най-дълбока привързаност, също почит и благоговение, но не смееше да я пожелае дори в мислите си, затова пък често пожелаваше Анулка, защото усещаше как кръвта му кипи в жилите и не можеше да устои на нейната хубост. Сега тя още повече плени сърцето му с хубостта си, а особено със смущението и сълзите си, през които любовта прозираше така, както през бистрата вода на поточето прозира златното дъно.
И той се обърна към нея и рече:
— Знаете ли! Отивам на война, може и да загина. Не ви ли е жал за мене?
— Жал ми е! — отговори с тънък гласец девойката.
И веднага зарони сълзи, които винаги бяха готови у нея. Чехът се трогна до дън душа и зацелува ръцете й, като сдържаше пред Ягенка желанието си да я зацелува още по-горещо.
— Препаши го или му дай на тръгване някакъв спомен, за да се бие под твоя знак — рече Ягенка.
Но Анулка нямаше какво да му даде, защото беше облечена с юношески мъжки дрехи. Тя почна да търси: нито панделка, нито някаква препаска! И понеже моминските им дрехи бяха още в сандъците, непипнати, откак бяха тръгнали от Згожелице, тя изпадна в голямо затруднение, от което я извади пак Ягенка, като каза да му даде мрежата, която носеше на главата си.