А като човек опитен във военните работи той говореше ясно и привеждаше такива убедителни доводи, че можеше да склони всекиго. И те го слушаха с внимание. Скирвойло помръдваше сегиз-тогиз вирнатите си нагоре вежди, като че в знак на съгласие, понякога мърмореше: „Право казва“, най-сетне сви огромната си глава между широките рамене, така че изглеждаше съвсем гърбав, и дълбоко се замисли.
Но след малко стана и без да каже дума, почна да се сбогува.
— Е, как ще бъде, княже? — попита го Мачко. — Накъде ще идем?
А той отговори накъсо:
— Към Ново Ковно.
И излезе от палатката.
Мачко и чехът гледаха известно време с учудване Збишко, после старият рицар се удари с ръце по бедрата и извика:
— Тю! Какъв дръвник!… Уж те слуша, слуша, пък после пак своето си знае. Само си хабиш думите!…
— Чувах и аз, че е такъв — отвърна Збишко, — но всъщност и целият им народ е упорит както никой друг. Ще изслуша чуждото мнение, а после като че на вятъра се е приказвало.
— Тогава защо пита?
— Защото сме препасани рицари и за да разгледа всяка работа от две страни. Но той не е глупав.
— При Ново Ковно също може най-малко да ни се надяват — забеляза чехът — имено затова, защото са ви току-що разбили. Тук той имаше право.
— Да отидем да видим хората, на които съм началник — рече Збишко, комуто стана задушно в палатката, — трябва да им дам заповед да бъдат готови.
И те излязоха. Вън беше вече дълбока нощ, облачна и тъмна, осветявана само от огньовете, при които бяха насядали жмуджанците.
XVII
За Мачко и Збишко, които бяха служили и по-рано под началството на Витолд и се бяха нагледали до насита на литовските и жмуджките бойци, техният стан не представляваше нищо ново, но чехът ги разглеждаше с любопитство и същевременно обмисляше какво може да се очаква в боя от такива хора, като ги сравняваше с полското и с немското рицарство. Станът беше разположен в една низина, заобиколена с борови гори и с блата, поради което беше напълно защитен от нападение, тъй като никаква друга войска не би могла да се промъкне през тия коварни мочури. Самата низина, на която бяха разположени бараките, беше също мочурлива и блатиста, но войниците бяха насекли елови и борови клони и я бяха настлали с тях така дебело, та си почиваха като на най-сухо място. За княз Скирвойло бяха направили набързо нещо като „нума“ или литовска горска хижа от глина и неодялани греди, за по-видните хора бяха направени от клони няколко десетки колиби, а простите войници седяха около огнищата под открито небе и се пазеха от промяната на времето и от дъждовете само с кожусите и кожите, които носеха на голо. В стана никой не спеше, защото хората от нямане що да правят след последното поражение бяха се наспали през деня. Някои седяха или лежаха около буйните огньове, като ги подсилваха със сухи вършини и хвойнови клони, а други ровеха в позагасналите и покрити с пепел огнища, от които се разнасяше мирис на печена ряпа — обикновената храна на литовците, а също и дим от печено месо. Между огнищата се виждаха купчини оръжие, сложено наблизо, така че всеки да може в случай на нужда да грабне веднага своето. Хлава разглеждаше с любопитство копията с тесни и дълги върхове, изковани от калено желязо, боздуганите от млад дъб, в които бяха набити кремъци или гвоздеи, секирите с къси дръжки, прилични на полските брадви, с които си служеше конницата, и секирите с много дълги, като на алебарди дръжки, с които се биеше пехотата. Срещаха се между тях и медни, останали от старо време, когато желязото е било още малко употребявано в тия затънтени места. Някои мечове бяха също медни, но повечето бяха от доброкачествена, доставяна от Новогрод стомана. Чехът вземаше в ръка копията, мечовете, секирите, напоените с катран и пърлени на огън лъкове и при светлината на пламъка опитваше здравината им. Около огньовете имаше малко коне, защото стадата пасяха далече в горите и по ливадите, пазени от бдителните коняри, но понеже по-знатните боляри искаха да имат бойните си коне всякога под ръка, в стана имаше няколко десетки коня, които пленниците хранеха, като държаха пред муцуните им особени кошове. Хлава се чудеше на рунтавите тела на тези бойни коне, извънредно дребни, с яки вратове и изобщо толкова чудновати, та западните рицари ги смятаха за някакви странни горски животни, прилични повече на еднорози, отколкото на същински коне.