— Тук се мамиш, защото те са храбър народ, какъвто малко има по света. Само че се бият накуп, безредно, а немците — всякога в строй. Ако сполучат да разкъсат строя, най-често жмуджанецът ще убие немеца, а не немецът жмуджанеца. Да, но ония знаят това и така здраво се държат, та стоят като стена.
— Пък за превземане на замъци надали може и да се мисли — рече чехът.
— Защото и никакви оръдия нямат за това — отговори Збишко. — Оръдия има само княз Витолд и докато не дойде към нас, няма да отхапем нито един замък освен случайно или като използуваме изменник.
С такъв разговор те стигнаха до колибата, пред която гореше голям, поддържан от слугите огън, а на него се печеше приготвеното от слугите месо. В колибата беше студено и влажно, затова двамата рицари, заедно с тях и Хлава, се разположиха на кожите край огъня.
После похапнаха и се опитаха да заспят, но не можаха. Мачко се обръщаше ту на една, ту на друга страна, а най-сетне, като видя, че Збишко седи край огъня, обхванал с ръце коленете си, го запита:
— Слушай! Защо искаш да отидем далече при Рагнета, а не тук наблизо, при Готесвердер? Какво те засяга това?
— Някакъв вътрешен глас сякаш ми казва, че Данушка е в Рагнета, а и там по-малко пазят, отколкото тук.
— Не е имало досега време да си поприказваме, защото и аз бях уморен, а и ти си събираше по гората хората след поражението. Но сега кажи как стои работата: мислиш ли вечно да търсиш тази девойка?
— Тя не е някоя си девойка, а моя жена — отговори Збишко.
Настана мълчание, защото Мачко разбираше добре, че няма какво да отговори на това. Ако Данушка беше досега само Юрандова дъщеря, старият рицар положително би придумвал братанеца си да я забрави, но пред светостта на тайнството търсенето ставаше вече негов дълг и Мачко не би му задавал дори такъв въпрос, ако не беше обстоятелството, че не бе присъствувал нито на годежа, нито на венчавката, затова неволно смяташе Юрандовата дъщеря все за девойка.
— Тъй е! — каза той след малко. — А за това, което през тия два дни имах време да те попитам, аз те питах и ти ми каза, че нищо не знаеш.
— Защото нищо не зная освен това, че нещо като гняв божи виси над мене.
Ненадейно Хлава се понадигна от мечешката кожа, седна и наострил уши, почна да слуша внимателно и с любопитство.
А Мачко каза:
— Докато не ни е налегнал сън, казвай, какво видя, какво прави и какво постигна в Малборг?
Збишко отметна отдавна нестриганата си коса, която отпред падаше чак до веждите му, помълча малко и заговори:
— Да бе рекъл господ да знаех и за моята Данушка толкова, колкото зная за Малборг. Питате ме какво съм видял там? Видях неизмеримата сила на кръстоносците, подпомагана от всички крале и от всички народи, с която не знам дали може да се мери някоя друга на света. Видях замък, какъвто надали има и самият римски император, видях богатства неброени, видях доспехи, видях мравуняк въоръжени монаси, рицари и войници — и реликви, каквито може да има само светият отец в Рим, и казвам ви, че чак душата ми се вдърви, като си помислих: кой ще се реши да излезе срещу тях? Кой ще ги надвие? Кой ще им се опре? Кого не ще може да сломи тяхната сила?
— Нас не ще сломи! Проклета им майка! — извика Хлава, който не можа да се сдържи.
И на Мачко се видяха чудни тия Збишкови думи, та при все че му се искаше да узнае всичките приключения на младежа, го прекъсна и рече:
— А забрави ли за Вилно? А малко ли пъти сме се срещали с тях щит срещу щит и лице срещу лице! А забрави ли каква мъка им създавахме и как се оплакваха те от нашата упоритост: че не стигало само да запенят коня и да строшат копието си, а трябвало или чуждата глава да вземат, или своята да дадат! Нали имаше там и чужденци гости, които ни извикваха на двубой — и всички си отидоха с позор. Какво си се размекнал такъв?
— Не съм се размекнал аз, че и в Малборг се бих, там и с остри копия ме нападнаха, обаче вие не познавате цялата им сила.
Но старият се разсърди.
— А ти познаваш ли цялата сила на поляците? Виждал ли си всички знамена заедно? Не си ги виждал. Силата на кръстоносците се крепи върху измяна и неправда над хората, защото там и педя земя няма, която да е тяхна. Нашите князе ги приеха, както се приема просяк в къщи — и ги надариха, а те, щом се засилиха, ухапаха ръката, която ги хранеше, като зли и бесни кучета. Земята заграбиха, градовете с измяна превзеха и ето ти тяхната сила! Но ако ще би всички крале на света да им се притекат на помощ, ще дойде денят на съда и отмъщението.
— Щом искахте да ви разкажа какво съм видял, а сега се сърдите, по-добре да млъкна — рече Збишко.
А Мачко сумтя сърдито известно време, но скоро се успокои и каза: