— Колко пъти е бивало така! Стои си в гората бор като непристъпна кула и човек мисли, че вечно ще стои така, а като го удариш здравата с тъпата страна на брадвата, ще разбереш, че е кух отвътре. И прах се сипе вътре в него. Такава е и кръстоноската сила. Но аз исках да ми кажеш какво си правил и какво си постигнал. Казваш, че си се бил там с остри копия…
— Бих се. Гордо и недружелюбно ме посрещнаха изпърво, защото им беше вече известно, че съм се бил с Ротгер. Може би щеше да ми се случи и нещо лошо, но аз отидох там с писмо от княза, пък и рицарят дьо Лорш, когото те уважават, ме запази от тяхната злоба. Но после се почнаха гощавки и състезания, в които господ ме благослови. Нали вече сте чули, че ме обикна братът на магистър Улрих и ми даде писмена заповед от самия магистър да ми върнат Данушка?
— Казваха ни хората — рече Мачко, — че му се скъсала препаската на седлото, а пък ти си видял това и не си искал да го нападнеш.
— Разбира се, вдигнах копието нагоре, а той оттогава ме обикна. Ех, боже мили! Строги писма ми дадоха те, с които можех за ходя от замък на замък и да търся. И мислех си вече, че е дошъл краят на моето нещастие и на моята грижа, но сега ето, седя тук в тази дива страна без никакъв изход, с мъка и тъга в душата, и всеки ден ми е все по-тежко и по-мъчно…
Тук той млъкна за малко, после хвърли с всичка сила едно дърво в огъня, та чак искри се пръснаха от разпалените главни, и рече:
— Ако тя, горкичката, стене тук наблизо в някой замък и мисли, че съм я забравил, по-добре е да умра веднага!
Изглежда, че в душата му се беше насъбрало толкова голямо нетърпение и болка, че той почна отново да хвърля дърва в огъня като обхванат от внезапна сляпа болка, а Мачко и Хлава се зачудиха много, защото не допущаха, че той толкова много обича Данушка.
— Съвземи се! — извика Мачко. — Какво стана с онова писмо? Управителите не искаха ли да изпълняват заповедите на магистъра?
— Съвземете се, господарю — рече Хлава. — Бог ще ви утеши — може би скоро.
А на Збишко чак сълзи блеснаха в очите, но той се успокои малко и рече:
— Отваряха мръсниците замъци и тъмници. Бях навсякъде, търсех. Но избухна тази война — и в Гердави управителят фон Хайдек ми каза, че военното право е друго и че писма, дадени в мирно време, не са в сила. Аз го извиках веднага на двубой, но той не се яви и заповяда да ме изпъдят от замъка.
— Ами в другите? — попита Мачко.
— Навсякъде същото. Вождът в Крулевец, който е началник на гердавския управител, не искаше дори да прочете писмото от магистъра, като казваше, че войната си е война — и ми заповяда да си вървя, докато главата ми е още на раменете. И другаде питах — навсякъде същото.
— Сега вече разбирам — рече старият рицар. — Като си видял, че нищо няма да постигнеш, решил си да дойдеш тук, дето може да ти се случи поне да отмъстиш.
— Така е — отговори Збишко. — Мислех също, че ще хванем пленници и може няколко замъка да превземем, но те не умеят да превземат замъци.
— Ех, да дойде самият княз Витолд, тогава ще бъде иначе.
— Дай боже.
— Ще дойде. Чух при мазовецкия двор, че щял да дойде, а заедно с него може би и кралят с цялата полска войска.
Но по-нататъшният им разговор прекъсна Скирвойло, който се показа неочаквано от сянката и рече:
— Тръгваме на поход.
Като чуха това, рицарите скочиха веднага на крака, а Скирвойло приближи до лицата им огромната си глава и рече с тих глас:
— Има новини: към Ново Ковно идат подкрепления. Двама рицари водят войници, добитък и храна. Ще им преградим пътя.
— Значи, ще минем Неман? — запита Збишко.
— Да. Зная един брод.
— А в замъка знаят ли, че идат подкрепления?
— Знаят и ще излязат да ги срещнат, но тях ще ударите вие.
И той почна да им обяснява къде трябва да залегнат, та да нападнат неочаквано ония, които ще излязат от замъка. Гледаше едновременно да спечели две битки и да отмъсти за последните поражения, което можеше да му се удаде, защото след скорошната победа победителят се чувствуваше напълно в безопасност. Той им посочи мястото и времето, в което трябваше да бъдат там, останалото предостави на тяхната храброст и съобразителност. Те се зарадваха много, защото веднага разбраха, че имат работа с опитен и изкусен боец. Като обясни всичко, им поръча да тръгнат след него и се върна в своята хижа, дето го чакаха вече князете и болярите-стотници. Там той повтори заповедите си и издаде нови, най-сетне вдигна към устните си свирката, издялана от вълча кост, и свирна с нея толкова силно и пронизително, та се чу от единия до другия край на стана.
При тоя звук всичко около загасналите огньове се раздвижи; тук-таме блеснаха искри, после светнаха пламъчета, които порастваха и се засилваха всеки миг, и на тяхната светлина се видяха дивите образи на бойците, които се събираха около купчините с оръжието. Гората потрепера и се събуди. След малко от дълбините й почнаха да достигат подвиквания на конярите, които караха стадата към стана.