После той пришпори коня и отново избърза начело на отреда, за да даде последни разпореждания и същевременно да разсее тъжните мисли, за които сега нямаше време, тъй като избраното за засада място не беше вече много далеч.
— Защо младият господар се надява, че жена му е още жива и че се намира по тези места? — запита чехът.
— Защото, ако Зигфрид не я е умъртвил веднага в Щитно в първия порив на злоба — отвърна Мачко, — можем с право да се надяваме, че е още жива. Но ако я беше умъртвил, щитненският свещеник не би ни разправял такива неща, които и Збишко е чувал. Дори за най-жестокия човек е тежко да вдигне ръка върху беззащитна жена, а камо ли върху невинно дете.
— Тежко е, но не и за кръстоносеца. Ами децата на княз Витолд?
— Вярно е, че те имат вълчи сърца, но все пак и това е вярно, че той не я е погубил в Щитно, и понеже той самият е дошъл по тези места, може и нея да е скрил в някой замък.
— Ех, да можехме да вземем острова и замъка!
— Ти само погледни хората — рече Мачко.
— Така си е! Но аз имам една мисъл, която ще кажа на младия господар.
— Да имаш, ако щеш, и десет, с копия стени не се разбиват.
При тия думи Мачко посочи редицата копия, с които беше въоръжена по-голямата част от войниците, после запита:
— Виждал ли си някога такава войска?
А чехът наистина не беше виждал такова нещо. Отпреде им без строй яздеше гъста тълпа бойци, защото в гората и всред храсталаците беше мъчно да се поддържат редиците. Пък и пехотата се беше смесила а конницата, за да не изостанат от конете, държеха се за гривите, седлата и опашките. Плещите на войниците бяха покрити с кожи от вълци, рисове, мечки, на главите им стърчаха ту глигански зъби, ту еленови рога, ту космати уши, та ако не беше вдигнатото нагоре оръжие, насмолените лъкове и колчаните за стрели на плещите, можеше да се стори на онези, които гледаха отзад, особено в мъглата, че това са цели стада диви горски зверове, излезли от непристъпните си леговища в горските дълбини и поели някъде по белия свят, гонени от жажда за кръв или от глад. Във всичко това имаше нещо страшно и същевременно толкова необикновено, като че беше онова чудо, наречено гомон, във време на което според народното вярване тръгват накъдето им видят очите не само зверовете, но и камъните, и храсталаците.
При вида на бойците един от ония шляхтичи, които бяха дошли с чеха от Ленкавица, се приближи до него, прекръсти се и рече:
— Во имя отца и сина! Като че с глутница вълци вървим, не с хора.
А Хлава, при все че и той самият виждаше за пръв път подобна войска, отвърна като вещ човек, който е опознал всичко и на нищо се не учудва:
— Вълците вървят на глутници зиме, но кръстоноската кръв е вкусна и пролетно време.
А наистина беше вече пролет — май! Лещакът, който растеше долу между боровете, се беше покрил със светла зеленина. От пухкавия и мек мъх, по който стъпваха безшумно краката на войниците, се показваха бели и синкави съсънки, стъбла на боровинки и назъбена папрат. Напоените от изобилни дъждове дървета миришеха на влажна кора, а от горската настилка лъхтеше суровият аромат на окапалите борови игли и на гнило дърво. Слънчевите лъчи трептяха с цветовете на дъгата в росните капки, увиснали по листата, и горе птичките пееха радостно.
Подканвани от Збишко, вървяха все по-бързо. След малко той пак дойде в тила на отреда, дето беше Мачко с чеха и с мазурските доброволци. Надеждата за добра битка явно го беше доста оживила, защото по лицето му нямаше обикновената тъга и очите му светеха както по-преди.
— Хайде! — завика той. — Сега ние трябва да идем отпред, а не да бъдем отзад!
И ги поведе начело на отреда.
— Слушайте — добави той, — може да налетим неочаквано на немците, но ако те забележат нещо и успеят да се построят, разбира се, ние първи ще ги ударим, защото въоръжението ни е по-здраво и мечовете по-добри!
— Така и ще бъде! — рече Мачко.
Другите се разположиха по-здраво на седлата, като че ли веднага щяха да нападнат. Някои поеха издълбоко дъх и опитаха дали мечът излиза лесно от ножницата.
Збишко им повтори още един път, че ако между пешаците се намерят рицари или братя с бели плащове върху доспехите, да не ги убиват, а да ги вземат в плен, после се затече отново към водачите и след малко спря отреда.
Бяха стигнали до пътя, който водеше от пристана срещу острова към вътрешността на сушата. В същност това още не беше истински път, а по-скоро пътека, неотдавна проправена през гората и подравнена само колкото да могат криво-ляво да минават по нея войници и коли. От двете страни се издигаха високи борове и до тях бяха натрупани изсечените за разширяване на пътеката трупи на стари дървета. Лещакът на места беше толкова гъст, че скриваше изцяло дълбочината на гората. Збишко избра място на завой, за да не могат идващите да съзрат нищо отдалече и да не успеят да се дръпнат овреме или да застанат в боен ред, Там той зае двете страни на пътеката и заповяда да чакат неприятеля.