Свикналите с гората и с горски битки жмуджанци залегнаха така сръчно зад пънове, зад повалени трупи, зад коренаците, в лещака и сред гъстите млади ели, като че земята ги погълна. Нито човек продума, нито кон изцвили. От време на време около притаените хора минаваше ту някой дребен, ту едър горски звяр и чак когато почти се отриеше о тях, избягваше с изплашено фучене на друга страна. От време на време задухваше вятър и изпълваше гората с тържествен и величествен шум, понякога затихваше и тогава се чуваше само далечното кукане на кукувица и близкото чукане на кълвачи.
Жмуджанците слушаха с радост тия звукове — особено кълвачът беше за тях вестител на добра сполука, А гората беше пълна с кълвачи и чукането им се чуваше от всички страни, силно, бързо, сякаш чукаха работни кора. Би казал човек, че там всички си имат ковачници и отрано са се заловили за усърдна работа. На Мачко и на мазурите се струваше, че чуват дърводелци, които коват греди на нова къща, и си спомняха за родните места.
Но времето минаваше, а не се чуваше нищо друго освен шумът на гората и чуруликането на птичките. Ниската мъгла оредя, слънцето се издигна доста високо и почна да припича, а те все още лежеха. Най-сетне Хлава, комуто омръзна чакането и мълчанието, се наведе до ухото на Збишко и му зашепна:
— Господарю… Ако даде господ нито един от тези кучи синове да не излезе жив оттук, дали не бихме могли през нощта да се промъкнем към замъка, да минем водата и да го вземем неочаквано.
— Да не мислиш, че там не пазят стражеви лодки и че те нямат пропуск?
— Пазят и имат — пришепна отново чехът, — но под заплахата с нож пленниците ще кажат пропуска. Пък и самите те може да им обадят на немски. Само да стигнем на острова, все едно, че сме в замъка…
Тук той млъкна, защото Збишко сложи изведнъж ръка на устата му: откъм пътя се чу грачене на врана.
— Тихо! — каза той. — Това е знак!
И наистина след малко на завоя се появи жмуджанец на дребен рунтав кон, чиито копита бяха увити с овча кожа, за да не издават тропот и да не оставят следи по калта.
Той яздеше бързо и се озърташе на всички страни. Като чу от гъсталака отговор на своето грачене, внезапно хлътна в гората и след миг се озова при Збишко.
— Идат!… — каза той.
XIX
Збишко почна да го разпитва набързо как се придвижват, колко конница има, колко пешаци и преди всичко колко далече са те. От отговора на жмуджанина разбра, че в отреда няма повече от сто и петдесет войници, от тях около петдесет са конници, под началството не на кръстоносец, а на някакъв светски рицар, че вървят в строй и карат зад себе си празни коли със запасни колелета в тях, че пред отреда на два изстрела с лък върви „стража“ от осем души, която се отбива често от пътя и оглежда гората и гъсталака, и най-сетне, че сега са на около четвърт миля от тях.
Збишко не беше особено доволен, че вървят в строй. Той знаеше от опит колко мъчно е в такива случаи да се разкъса стегнатата немска редица и как такава „купчина“ умее да се брани, като при отстъплението си нанася удари подобно на нападнат от кучета глиган. Затова пък го зарадва известието, че са не по-далече от около четвърт миля, от което заключаваше, че изпратеният неотдавна отред е вече в тила на немците и в случай на тяхно поражение няма да пропусне нито един. Колкото до предната стража от съгледвачи, той не й придаваше особено значение, защото от по-рано очакваше, че ще бъде така, и беше заповядал на своите жмуджанци или да пропуснат стражата да мине спокойно, или пък, ако хората от нея навлязат в гората за оглед, да ги изловят тихичко до един.
Но последната поръка се оказа излишна. Стражата се приближи незабавно. Скритите зад повалените пънове по-близо до пътя жмуджанци видяха отлично тези войници как се спряха на завоя и почнаха да си говорят. Началникът, едър рижобрад немец, им даде знак да мълчат и почна да се ослушва. Известно време личеше, че той се колебае дали да навлязат в гъсталака, но като чуваше само чукането на кълвачите, навярно си помисли, че птиците не биха били така свободни, ако в гората имаше скрити хора, та махна с ръка и поведе отреда по-нататък.
Збишко почака, докато те се скрият зад следния завой, после се приближи тихо до самия път начело на по-тежко въоръжените мъже. Между тях бяха: Мачко, чехът, двамата владелци от Ленкавица, трима млади рицари от околността на Чеханов и петнайсетина по-видни и по-добре въоръжени жмуджки боляри. Те почти нямаше защо да се крият повече и Збишко смяташе веднага при появата на немците да изскочат насред пътя, да се нахвърлят върху тях, да ги нападнат и да разкъсат строя. Ако планът му сполучеше и ако общата битка се превърнеше в редица единични сблъсквания, той можеше вече да бъде сигурен, че жмуджанци ще се разправят с немците.