Когато силно препусналият кон на Збишко при задържането клекна почти изцяло на задните си крака, рицарят се подпря на лекото си копие и го счупи, затова се хвана също за меча. Чехът, който най-много вярваше в секирата, я хвърли в купчината немци и за миг остана обезоръжен. Единият шляхтич от Ленкавица загина, а при тази гледка другият едва не побесня от ярост и като засили окървавения си кон, хвърли се слепешката в средата на отреда. Жмуджките боляри удряха с двуръчните си мечове по острията и дръжките на копията, зад които лицата на немските войници поглеждаха като че с почуда и същевременно замаяни от упоритостта и ожесточението на противника. Но строят не можа да се разкъса. Жмуджанците, които се нахвърлиха отстрани, също отскочиха веднага от немците като от таралеж. Те се върнаха наистина отново с още по-голям напор, но не можаха нищо да постигнат.
Някои се покатериха в един миг по крайпътните борики и почнаха да стрелят с лъкове в средата на пехотата, чийто началник забеляза това и даде заповед да отстъпят към конницата си. Немските стрелци също почнаха да стрелят със своите арбалети, та от време на време някой скрит между клоните на бориките жмуджанец падаше на земята като узряла шишарка и в предсмъртни мъки скубеше с ръце горския мъх или се мяташе като извадена от водата риба. Заобиколени от всички страни, немците наистина не можеха да разчитат на победа, но като видяха успеха на отбраната си, мислеха, че поне част от тях ще успее да се спаси от гибел и да се върне обратно при реката.
Никой от тях и не помисли да се предаде, защото те сами не щадяха пленниците и знаеха, че не могат да разчитат на милост от страна на доведения до отчаяние и разбунтуван народ. Затова отстъпваха мълчаливо, човек до човек, рамо до рамо, като ту вдигаха, ту снишаваха копията и алебардите, сечеха, мушеха, стреляха, доколкото позволяваше бъркотията на боя, и все се приближаваха към своята конница, която се бореше на живот и смърт с другата част от неприятеля.
Изведнъж стана нещо неочаквано, което реши съдбата на яростния бой. Онзи шляхтич от Ленкавица, когото бе обзело помрачение след смъртта на брат си, се наведе, без да слиза от коня, и вдигна тялото му от земята, навярно за да го запази от сгазване и да го остави временно на някое спокойно място, дето ще го намери по-лесно след битката. Но в същия миг нова вълна от ярост нахлу в главата му и го лиши напълно от разсъдък — вместо да се отбие от пътя, той се втурна към немците и хвърли трупа върху острията на копията, които се забиха в гърдите, корема и бедрата, наведоха се под тежестта му и преди немците да успеят да ги освободят от трупа, безумецът се хвърли през отвореното в редиците място и почна да поваля хората като буря.
В един миг десетки ръце се протегнаха към него, десетки копия прободоха бедрата на коня, но в това време редиците се разбъркаха и докато се подравнят, между тях се промъкна един от жмуджките боляри, който се намираше най-близо, след него Збишко, след него чехът и страшният въртоп почна да се усилва всеки миг. Някои боляри също грабнаха телата на убитите и почнаха да ги хвърлят върху острията, а отстрани жмуджанците нападнаха отново. Целият строен досега отряд се разбърка, разтърси се като къща, чиито стени пращят, разцепи се като дърво под клин и най-после се разпръсна.
Боят мигом се обърна в сеч. В блъсканицата дългите немски копия и алебарди станаха негодни. Затова пък двуръчните мечове на конниците праскаха по черепите и вратовете. Конете се хвърляха в гъстата навалица, поваляха и тъпчеха нещастните войници. На конниците беше лесно да нанасят удари отгоре и те сечеха без отдих и почивка. От двете страни на пътя изскачаха все нови тълпи диви бойци с вълчи кожи и вълча жажда за кръв в гърдите. Тяхното виене заглушаваше гласовете, които молеха за пощада, и стоновете на умиращите. Победените хвърляха оръжието; някои се опитваха да избягат в гората; някои се преструваха на убити и падаха на земята; някои стояха прави с бледи като платно лица и примижали очи; други пък се молеха на бога; един, който очевидно се беше умопобъркал от ужас, почна да свири с цафара, при което се усмихваше и вдигаше нагоре очи, докато един жмуджки кривак му разби главата. Гората престана да шуми, като че се уплаши от смъртта.
Най-сетне малката кръстоноска войска се стопи. Само сегиз-тогиз от гъсталака идваше отглас от къса борба или пронизителен вик на отчаяние. Збишко и Мачко, а след тях и всички ездачи се затекоха сега към конницата.