А тя се отбраняваше още, построена в кръг, както се защищават немците всякога, когато неприятелят ги заобиколи с по-големи сили. Войниците, яхнали добри коне и въоръжени по-добре от пехотата, се сражаваха храбро и с достойно за възхищение упорство. Между тях нямаше нито един бял плащ, а бяха най-вече от средните и по-дребните пруски благородници, които имаха задължението да отиват на война по заповед на Ордена. Повечето от конете им бяха също с брони, някои с тежки покривала, а всички коне имаха железни прикрития за главата с металически рог в средата. Началник им беше висок, строен рицар с тъмносиня броня и също такъв шлем със спуснат наличник.
От горските дълбини се сипеха върху тях порой стрели, но върховете им отскачаха безуспешно от начелниците, от броните и стоманените нараменници. Цял орляк от пешаци и конници жмуджанци ги беше заобиколил доста отблизо, но те се бранеха, като сечеха и мушеха с дългите си мечове така упорито, та пред конските копита лежеше венец от трупове. Първите редици на нападателите искаха да отстъпят, но притискани изотзад — не можеха. Наоколо настъпи бутаница и бъркотия. Очите се премрежваха от блясъка на копията, от святкането на мечовете. Конете почнаха да цвилят, да хапят и да ритат. Налетяха жмуджките боляри, налетя Збишко, и чехът, и мазурите. Под техните силни удари немската купчина се преви и залюля като гора при вихър, а нападателите, подобно на дървари, които секат горски гъсталак, се движеха бавно напред с труд и пот.
А Мачко заповяда да съберат от бойното поле немските алебарди, въоръжи с тях около трийсет диви бойци и почна да си пробива път през навалицата към немците. Като се добра до тях, извика: „Конете по краката!“ и изведнъж стана нещо страхотно. Немските рицари не можеха да засегнат с мечовете си неговите хора, докато алебардите почнаха жестоко да трошат конските пищяли. Тогава синият рицар разбра, че идва краят на битката и че им остава само или да си пробият път през тая част от неприятеля, която им преграждаше пътя назад, или да загинат.
Той избра първото — и в един миг по негова заповед немските рицари се обърнаха на онази страна, от която бяха дошли. Жмуджанците веднага ги погнаха отзад, а немците туриха щитовете на гърбовете си и като сечеха отпред и отстрани, разкъсаха обръча, препуснаха конете и се понесоха като ураган на изток. Насреща им изскочи пратеният от Збишко отред, който тъкмо се връщаше към битката, но сломен от надмощието на бойците и конете с брони за миг падна повален на земята като житна нива под вихър. Пътят към замъка беше свободен, но спасението далечно и несигурно, защото жмуджките коне бяха по-бързи от немските. Синият рицар разбра това добре.
„Горко ни! — си каза той. — Никой от нас няма да се спаси, освен ако аз откупя с кръвта си спасението на другите.“
Като помисли това, той почна да вика на най-близките да сдържат конете, а сам направи кръг и без да гледа дали някой чу вика му, обърна се с лице към неприятеля.
Збишко препускаше най-отпред и немецът го удари по надвесената над лицето част на шлема, но не го счупи и не рани лицето му. Тогава Збишко, вместо да отговори на удара с удар, хвана рицаря през кръста и се вкопчи в борба с него. С желание непременно да го вземе жив, той се помъчи да го свали от седлото. Но стремето му се скъса от силния напор и двамата паднаха на земята. Известно време се търкаляха и се бореха с ръце и крака, докато необикновено силният младеж надви противника, притисна с коляно корема му и го държа под себе си, както вълкът държи кучето, което се е осмелило да му излезе насреща в гъсталака.
И напразно го държеше, защото немецът бе припаднал. В това време дотърчаха Мачко и чехът. Като ги видя, Збишко завика:
— Скоро тук, връзвай! Знатен някой рицар — и препасан!
Чехът скочи от коня, но видя, че рицарят е в безсъзнание, та не го върза, но веднага го обезоръжи, откачи нараменниците, сне му пояса с окачената на него мизерикордия, преряза ремъците, които стягаха шлема — и най-сетне стигна до винтовете, които държаха наличника на шлема.
Но щом погледна лицето на рицаря, скочи и извика:
— Господарю, господарю, я погледнете! — Дьо Лорш — извика Збишко.
А дьо Лорш лежеше с бледо, изпотено лице и затворени очи, неподвижен като труп.
XX
Збишко заповяда да го сложат на една от плячкосаните коли, натоварени с нови колела и оси за отреда, който идеше в помощ на замъка. Сам той яхна друг кон и тръгна заедно с Мачко, за да преследват по-нататък бягащите немци. Това преследване не беше много мъчно, защото немските коне не бяха годни за бягане, особено по размекналата се от пролетните дъждове горска пътека. А Мачко, който яздеше бързата и лека кобила на убития шляхтич от Ленкавица, след няколкостотин крачки надмина почти всички жмуджанци и веднага подир това настигна първия немски конник, Той му извика наистина, според рицарския обичай, или да се предаде в плен, или да се обърне за бой, но когато онзи се престори на глух и дори хвърли щита си, за да олекне на коня, наведе се и го пришпори, тогава старият рицар му нанесе страшен удар с широката секира между плещите и го свали от коня.