И почна да вика слугите да му светят с борина, после се затече в оная посока, дето бяха взетите от Скирвойло пленници. Дьо Лорш, Мачко и чехът го последваха.
— Слушай! — казваше му по пътя гелдриецът. — Ако ме пуснеш срещу честна дума, аз сам ще я търся по цяла Прусия, щом я намеря, ще се върна при тебе и ти веднага ще размениш мене за нея.
— Ако е жива! Ако е жива! — отговори Збишко. В това време те стигнаха до тълпата Скирвойлови пленници. Едни от тях лежаха на гърба си, други бяха изправени до стеблата на дърветата, здраво привързани за тях с лико. Борината осветяваше добре главата на Збишко, та всички очи на нещастниците се обърнаха към него.
Внезапно от дълбочината завика силен, пълен с ужас глас:
— Господарю мой и покровителю! Спаси ме!
Збишко дръпна от ръцете на слугата една запалена борина, затече се с нея към дървото, изпод което идеше гласът, вдигна я нагоре и извика:
— Сандерус!
— Сандерус! — повтори смаян чехът.
А той не можеше да помръдне вързаните си ръце, само протегна шия и почна отново да вика:
— Смилете се!… Зная де е Юрандовата дъщеря!… Спасете ме!
XXI
Слугите го развързаха веднага, но крайниците му бяха съвсем вдървени, та падна на земята, а когато го вдигнаха, почна ту да припада, ту да се свестява, защото беше страшно измъчен. По заповед на Збишко го заведоха при огъня, дадоха му да яде и да пие, натриха го с мас, а след това го покриха с топли кожи, но напразно: Сандерус не можеше да дойде на себе си, а после заспа такъв дълбок сън, та на другия ден по пладне чехът успя да го събуди.
Збишко, който гореше от нетърпение като от огън, дойде веднага при него. Изпърво обаче той не можа нищо да узнае, защото от страх ли след ужасните преживелици, или от онова отпущане, което настъпва обикновено у слабите души, когато мине заплашващата ги опасност, Сандерус заплака неудържимо и напразно се мъчеше да отговаря на задаваните му въпроси. Риданията задавяха гърлото му, устните му трепереха, а от очите му се лееха такива изобилни сълзи, като че ли животът му щеше да се излее заедно с тях.
Най-сетне, като се посъвзе и се подкрепи с кобилешко мляко, което литовците се бяха научили от татарите да правят на кумис, почна да се оплаква, че „синовете на сатаната“ го надупчили с копията си като решето, взели му коня, с който карал чудотворни и много скъпи реликви, и най-сетне го завързали за дървото, дето мравките му изгризали краката и цялото тяло, така че го очаква сигурна смърт, ако не днес, то утре.
Но Збишко най-сетне се разсърди, скочи на крака и рече:
— Отговаряй, нехранимайко, на всичко, за което те питам, и внимавай да не те сполети нещо още по-лошо!
— Ей там има мравуняк с червени мравки — обади се чехът. — Заповядайте, господарю, да го турим да седне на него и той веднага ще си оправи езика.
Хлава не казваше това със злоба и се усмихваше дори, защото в душата си съжаляваше Сандерус, но той се уплаши и завика:
— Милост! Милост! Дайте ми още от това езическо питие и ще кажа всичко, което съм видял и което не съм видял!
— Ако излъжеш една дума, ще ти забия клин между зъбите — отвърна чехът.
Но приближи повторно до устата му меха с кобилешкото мляко, а той го грабна, долепи жадно до него устни, като дете до гърдата на майка си, и почна да смуче, като ту отваряше, ту затваряше очи. А когато се насмука хубаво, той се опомни, сложи на коленете си меха и рече сякаш от немай-къде:
— Отвратително!…
После се обърна към Збишко:
— А сега питай ме, спасителю!
— Беше ли моята невеста с отреда, в който беше и ти?
По лицето на Сандерус се изписа известно учудване, Той беше чул наистина, че Дануша е жена на Збишко, но и че венчавката била тайна и че веднага била отвлечена, та всякога си мислеше за нея само като за Юрандовата дъщеря.
Все пак побърза да отговори!
— Да, войводо, беше! Но Зигфрид де Льове и Арнолд фон Баден си пробиха път през неприятелите.
— Ти видя ли я? — попита с разтуптяно сърце момъкът.
— Лицето й не съм виждал, пане, но видях между два коня люлка от пръти, затворена отвсякъде, в която караха някого и която пазеше онази стара гущерица, онази същата орденска послушница, която бе дошла от страна на Данвелд в горския замък. Пък и жаловито пеене чух също, което идеше от люлката…
Збишко побледня от вълнение, седна на един пън и известно време не знаеше за какво да пита по-нататък. Мачко и чехът също бяха крайно развълнувани от тая важна и голяма новина. Чехът може би помисли и за своята любима, но нещастна господарка, която остана в Спихов и за която това известие би било като присъда.