Настана късо мълчание.
Най-сетне хитрият Мачко, който не познаваше Сандерус и едва ли бе чувал за него нещо от по-рано, го изгледа подозрително и попита:
— Ами ти кой си? И какво правиш при кръстоносците?
— Кой съм аз ли, благородни рицарю? — отговори скитникът. — Нека ти каже този храбър княз (той посочи Збишко) и този храбър чешки граф, които ме познават отдавна.
Личеше си, че кумисът беше почнал да му действува, защото се оживи, обърна се към Збишко и заговори с висок глас, в който нямаше вече ни следа от предишната слабост:
— Господарю, вие два пъти ми спасихте живота. Без вас или вълците щяха да ме изядат, или щеше да ме сполети наказанието на епископите, които, въведени в заблуждение от неприятелите ми (о, колко е долен тоя свят!), издадоха заповед да ме преследват за продажба на реликви, в чиято светост се съмняваха. Но ти, господарю, ме прибра: благодарение на тебе и вълците не ме изядоха, и гонителите ми не ме хванаха, защото ме смятаха за човек от твоята свита. При тебе никога не ми липсваше ни храна, ни питие — по-добро от това тук кобилешко мляко, което ми е противно, но бих сръбнал още от него, за да докажа, че скромният благочестив поклонник не отстъпва пред каквото и да било изпитание.
— Казвай, шуте, веднага какво знаеш и не се преструвай! — извика Мачко.
Но Сандерус вдигна повторно меха до устата си, изпразни го съвсем и като че не бе чул думите на Мачко, се обърна към Збишко:
— И затова те обикнах, господарю. Светците, както казва Светото писание, грешили по девет пъти на час, та и на Сандерус се случва понякога да сгреши, но Сандерус не е бил и никога няма да бъде неблагодарник. Ето защо, когато ти се случи нещастието, помниш ли, господарю, какво ти казах: ще тръгна от замък на замък да поучавам народа из пътя и ще търся тази, която ти загуби. Кого не питах! Къде не бях! Тя е дълга да я разправям; достатъчно е да кажа, че намерих и от тоя миг се прилепих като същински репей за стария Зигфрид. Станах негов слуга и от замък на замък, от област на област, от град на град ходех подире му непрекъснато, чак до последната битка.
А Збишко в това време овладя вълнението си и рече:
— Благодарен съм ти и няма да те оставя без награда. Но сега отговаряй, каквото те питам: заклеваш ли се в спасението на душата си, че тя е жива?
— Кълна се в спасението на душата си! — отговори тържествено Сандерус.
— Защо Зигфрид напусна Щитно?
— Не знам, господарю, но се досещам: той никога не е бил управител на Щитно и го напусна може би защото се страхуваше от заповедите на магистъра, който разправяха, че му писал да предаде пленницата на мазовецката княгиня. Може би е избягал поради това писмо, защото душата му бе изгоряла от болка и жажда да отмъсти за Ротгер. Сега казват, че той бил негов син. Не знам какво точно е станало, само знам, че нещо му се е объркало в главата от ярост и че докато е жив, дотогава няма да изпусне от ръцете си дъщерята на Юранд — исках да кажа, младата господарка.
— Чудно ми се вижда всичко това — прекъсна го внезапно Мачко, — защото, ако това старо куче беше толкова озлобено срещу целия Юрандов род, той щеше да убие Данушка.
— Искал е да го направи — отвърна Сандерус, — но го сполетяло нещо, та после заболял тежко и без малко не издъхнал. Много неща си шепнат за това неговите хора. Едни разправят, че като отивал през нощта в кулата, за да убие младата господарка, срещнал злия дух, а други пък — че срещнал самия ангел. Вярното е само това, че го намерили на снега пред кулата съвсем примрял. И сега още, когато си спомни за това, косата му настръхва на главата и не смее нито сам да вдигне ръка на нея, нито на други да заповяда. Води със себе си и немия, предишния щитненски палач, но не се знае защо, понеже и той също се бои, както и всички други.
Тези думи направиха силно впечатление. Збишко, Мачко и чехът се приближиха до Сандерус, който се прекръсти и продължи:
— Не е добре да бъде човек там, между тях. Не един път чух и видях неща, от които тръпки да те побият. Казах вече на ваша милост, че на стария вожд се е объркало нещо в главата. Та и как можеше да бъде иначе, щом го навестяват духове от оня свят! Остане ли самичък, около него нещо почва да пъхти, като че някой се задушава. Това е онзи Данвелд, когото убил страшният пан от Спихов. Зигфрид му казва: „Какво? Не ти ли помагат литургиите, защо идваш?“ А онзи само скръцне със зъби и после отново пъхти. Но още по-често идва Ротгер, след когото в стаята също се усеща миризма на сяра, и с него Зигфрид разговаря още повече: „Не мога, казва му, не мога! Когато дойда аз самият, тогава, но сега не мога!“ Чух също, като питаше: „Дали ще ти олекне от това, синко?“ И така е всякога. А случва се и по два-три дена никому дума да не продума, а на лицето му — страшна мъка. Онази люлка зорко пазят и той, и послушницата, така че младата господарка никой никога не може да види.