— Не я ли измъчват? — запита с глух глас Збишко.
— Да си кажа правото, ваша милост, не съм чул бой и викове, но съм чувал жаловито пеене, а понякога като че птичка пищи…
— Горката!… — обади се Збишко през стиснати зъби.
Но Мачко прекъсна по-нататъшните въпроси.
— Стига за това — рече той. — Разправи сега за битката. Видя ли всичко? Как избягаха и какво стана с тях?
— Видях — отговори Сандерус — и точно ще разправя. Изпърво се биха жестоко, но когато разбраха, че са заобиколени от всички страни, почнаха да мислят как да се измъкнат. И рицарят Арнолд, който е същински великан, пръв разкъса обръча и отвори такъв път, та се промъкна през него и старият вожд с няколко свои хора и с люлката, която беше вързана между два коня.
— Ами не ги ли подгониха? Как не ги стигнаха?
— Гониха ги, но не можаха нищо да направят, защото при всяко приближаване рицарят Арнолд се обръщаше към тях и се биеше с всичките. Да не дава господ никому да се срещне с него, защото е човек с такава страшна сила, та като нищо може и със стотина души да се бори. Три пъти се обръща той така и трите пъти спира преследвачите. Хората, които бяха с него, загинаха всички. Самият той, струва ми се, беше ранен, и конят му беше ранен, но се спаси и даде време на стария вожд да избяга от опасността.
Мачко слушаше този разказ и все пак допущаше, че Сандерус казва истината, защото си спомни, че от мястото, дето се беше сражавал Скирвойло, пътят в обратна посока на доста голямо разстояние беше покрит с трупове на жмуджанци, така страшно изпосечени, като че ли ги е повалила ръката на някой великан.
— Но как можа ти да видиш всичко това? — запита той Сандерус.
— Видях го — отвърна скитникът, — защото се бях хванал за опашката на единия от онези коне, които носеха люлката, и се спасявах заедно с тях, докато конят не ме ритна с копитото си в корема. Изведнъж ми притъмня пред очите и затова попаднах в ръцете на ваша милост.
— Може и така да е било — рече Хлава, — но ти гледай да не излъжеш нещо, защото зле ще си патиш!
— И досега имам белег — отговори Сандерус; — който иска, може да го види, но все е по-добре да се повярва на дума, отколкото да погуби човек душата си заради неверие.
— И да си казал понякога неволно истината, ти все пак ще се мъчиш на оня свят, задето търгуваш с реликви.
И почнаха да се препират, както имаха обичай да правят това по-рано, но Збишко прекъсна разговора им:
— Минал си по ония места и познаваш страната. Какви замъци има там наблизо и къде според тебе са могли да се скрият Зигфрид и Арнолд?
— Там наблизо няма никакви замъци, понеже всичкото е гъста гора, през която неотдавна е прокаран оня път. Села и други заселища също няма, а колкото е имало, самите немци ги опожариха, като се започна войната, защото тамошният народ, който е от същото племе като тукашния, и той въстана срещу кръстоносците. Аз мисля, господарю, че сега Зигфрид и Арнолд се потулват някъде в гората и ще искат или да се върнат там, отдето са дошли, или да се промъкнат крадешком до онази крепост, към която отивахме преди злополучната битка.
— Навярно е така! — рече Збишко.
И се замисли дълбоко. По намръщените му вежди и по съсредоточеното му лице можеше лесно да се отгатне колко усилено мисли той, но това не трая дълго. След малко вдигна глава и каза:
— Хлава! Конете и хората да бъдат готови, защото веднага тръгваме на път.
Оръженосецът, който никога нямаше обичай да разпитва за причините на заповедите, стана и без да продума, се затече към конете; но Мачко изблещи очи към братанеца си и смаяно запита:
— Ей… Збишко! Ей! Накъде? Какво?… Как така?
Но и той отговори с въпрос:
— А вие как мислите? Не съм ли длъжен?
Старият рицар млъкна. Учудването изчезна постепенно от лицето му; той помръдна един-два пъти глава и най-сетне въздъхна от дън гърди и рече, сякаш отговаряше на самия себе си:
— Да! Разбира се… Няма какво друго да се прави!
И отиде също при конете, а Збишко се обърна към рицаря дьо Лорш и с помощта на мазура, който знаеше немски, му каза:
— Не мога да искам от тебе да ми помагаш срещу тия хора, с които си служил под едно знаме, затова ти си свободен и иди, дето искаш.
— Не мога сега да ти помагам с меч против моята рицарска чест — отвърна дьо Лорш, — но що се отнася до свободата, и нея не приемам. Оставам твой пленник на честна дума и ще се явя при повикване, където ми заповядаш. А ти в случай на нужда помни, че за мене Орденът ще размени всеки пленник, защото произхождам не само от могъщ, но и от заслужил за кръстоносците род.