И те почнаха да се сбогуват, сложиха според обичая ръцете си един другиму на раменете и се целунаха по бузите, после дьо Лорш каза:
— Ще ида в Малборг или при мазовецкия двор, та да знаеш, че ако не тук, ще ме намериш там. Твоят пратеник нека ми каже само две думи: Лотарингия — Гелдрия!
— Добре — отговори Збишко. — Ще отида и при Скирвойло, за да ти даде знак, който жмуджанците зачитат.
И той отиде при Скирвойло. Старият вожд даде искания знак и не попречи на заминаването, понеже знаеше за какво се отнася работата, обичаше Збишко, беше му благодарен за последната битка и при това нямаше никакво право да задържа рицаря, който принадлежеше на друга страна и бе дошъл само по добра воля. Като поблагодари на Збишко за голямата услуга, която му направи, вождът го снабди със запас храна, който щеше да му потрябва в опустошената страна, и на прощаване изказа пожелание да се срещнат в живота си пак в някаква голяма и последна война с кръстоносците.
А Збишко бързаше и цял трепереше като от треска. Когато се върна при обоза си, той завари всичко готово, а между хората и чичо си Мачко, вече на кон, облечен с броня и с шлем на главата. Топ се приближи до него и рече:
— Та и вие ли тръгвате с мене?
— Ами какво друго да правя? — запита малко сърдито Мачко.
Збишко не отговори нищо, само целуна въоръжената десница на чичо си, после възседна коня и тръгна.
Сандерус тръгна с тях. Пътят до мястото на битката им беше добре познат, но по-нататък Сандерус трябваше да им бъде водач. Те се надяваха и на това, че ако срещнат някъде в горите местни селяни, те от омраза към своите кръстоноски господари ще им помогнат да хванат стария Зигфрид и Арнолд фон Баден, за чиято свръхчовешка сила и храброст им бе разправял толкова много Сандерус.
XXII
До бойното поле, на което Скирвойло изсече келтите, пътят беше лесен, защото беше познат. Те стигнаха там скоро, но го отминаха набързо поради непоносимата воня, която издаваха непогребаните тела. Като минаваха, те пропъдиха вълците и грамадни орляци врани и почнаха да търсят следите. Макар че по този път беше минал преди тях цял отряд, опитният Мачко лесно намери по утъпканата земя следи от огромни копита, които отиваха в обратна посока, и почна да обяснява работата на по-малко опитните във военните работи младежи така:
— Добре, че след битката не е имало дъжд. Погледнете само: конят на Арнолд, който е носел извънредно голям човек, е трябвало също да бъде огромен, а лесно е да се пресметне и това, че като е скачал в галон при бягането, удрял е по-силно с краката си о земята, отколкото при бавен ход в тази посока, и затова е изровил по-дълбоки трапчинки… Който има очи, нека види как на влажните места личат подковите! Да даде господ да ги проследим, кучите синове, стига преди това да не се скрият зад стените на някой замък.
— Сандерус казваше — отговори Збишко, — че тук наблизо няма замъци, и е така, защото страната е отскоро заета от кръстоносците, та не са успели още да строят в нея. Къде ще се скрият? Селяните, които са живели тук, са във войската на Скирвойло — нали народът е същият: все жмуджанци… Селата, както казваше Сандерус, немците сами опожарили, а жените и децата са се спотаили в горските дебри. Стига да не жалим конете, ще ги настигнем.
— Конете трябва да жалим, защото дори да сполучим, после спасението ни е пак в тях — рече Мачко.
— Рицарят Арнолд — намеси се Сандерус — беше ударен в битката с оловна топка по гърба. Той не обърна внимание на това, биеше се и убиваше, но по-късно трябва да го е заболяло, защото всякога така бива: уж изпърво нищо, а после боли. Затова не ще им бъде лесно да бягат много бързо, а може би ще трябва и да почиват.
— Казваш, че с тях няма никакви други хора? — попита Мачко.
— Има двамина, които карат люлката между седлата си, а освен тях само рицарят Арнолд и старият Зигфрид. Имаше и много други, но тях жмуджанците ги настигнаха и избиха.
— Ще направим така — рече Збишко. — Нашите момчета ще вържат ония двамата, които са при люлката, вие, чичо, ще хванете стария Зигфрид, пък аз ще нападна Арнолд.
— Е! — отговори Мачко. — Със Зигфрид аз ще се разправя, защото, слава богу, имам сила в костите си! Но ти не се надявай на себе си, защото онзи изглежда, че е наистина великан.
— О-хо, ще видим! — отвърна Збишко.
— Здравеняк си ти, не го отричам, но нали има и по-яки от тебе. Да не си забравил за ония наши рицари, които видяхме в Краков? А с пан Повала от Тачево би ли се разправил? Ами с пан Пашко Злодей от Бискупице, а още повече със Завиша Черни? А? Не се надувай много и си отваряй очите.