— И Ротгер не беше някой слабак — промърмори Збишко.
— Ами за мене ще има ли работа? — запита чехът. Но не получи отговор, защото мисълта на Мачко бе заета с нещо друго.
— Ако ни помогне господ — рече той, — нека само да стигнем до мазовецките гори! Там ще сме вече вън от опасност и всичко ще се свърши веднъж за винаги.
Но след малко въздъхна, като помисли навярно, че и тогава още не всичко ще бъде свършено, защото ще трябва нещо да се направи с нещастната Ягенка.
— Ех! — промърмори той. — Незнайни са божите повели. Често си мисля защо не ти беше съдено спокойно да се ожениш, а аз спокойно да си живея при вас… Та нали така бива най-често — и от всички шляхтичи в цялото кралство само ние се влачим по различни земи и непроходими места, вместо в къщи да си гледаме стопанството, както дал господ!
— Да! Вярно, но такава е волята божия! — отговори Збишко.
И яздиха известно време мълчаливо, после старият рицар се обърна отново към братанеца си:
— Вярваш ли ти на този нехранимайко? Какъв човек е той?
— Той е вятърничав, а може би и негодник но ме обича и не се боя, че ще ми изневери.
— Щом е така, нека язди напред, та ако ги настигне, да не се изплашат. Ще им каже, че е избягал от плен, което лесно ще повярват. Така ще бъде по добре, защото, ако ни забележат отдалече, или ще се притаят някъде, или ще се приготвят за отбрана.
— Нощем той няма да излезе напред сам, защото е страхлив — отговори Збишко, — но денем, разбира се, така ще бъде по-добре. Ще му кажа да се спира три пъти на ден и да ни чака; ако не го намерим на спирката, това ще значи, че е вече при тях, и тогава ще тръгнем по неговите следи и ще ги нападнем неочаквано.
— Ами той няма ли да ги предупреди?
— Не. Той ми желае доброто повече, отколкото на тях. Ще му кажа също, че като ги нападнем, ще вържем и него, за да не се страхува после от отмъщението им. Да се преструва, че съвсем не ни познава.
— Та ти мислиш онези живи ли да ги оставим?
— А как иначе? — отговори малко загрижено Збишко. — Вижте какво… Ако беше в Мазовия или някъде у нас, щяхме да ги извикаме на двубой, както аз извиках Ротгер и се бих на смърт, но тук, в тяхната страна, това не може да стане… Тук се отнася до Данушка. Трябва всичко да се върши енергично, бързо и тихо, за да не си навлечем някоя беда, а после, както казахте, ще се отправим към мазовецките гори, колкото ни държат конете. А като ги нападнем неочаквано, може да ги заварим невъоръжени, дори и без мечове! Как ще ги убием тогава? Ще се опозорим! Сега и двамата сме препасани, а и те също…
— Наистина — рече Мачко. — Но работата може да стигне и до бой.
Збишко намръщи вежди и по лицето му се изписа дълбока упоритост, вродена, види се, на всички мъже от Богданец, защото в този миг, особено по поглед той заприлича на Мачко — като че му беше роден син.
— Също така ми се иска — рече той глухо — да хвърля това кърваво куче Зигфрид в краката на Юранд! Дано даде господ!
— Дай, дай боже! — повтори веднага Мачко.
С такива разговори те изминаха доста път, когато настъпи нощта, наистина светла, но без месечина. Трябваше да спрат, за да си починат конете, а хората да се подкрепят с храна и сън. Преди почивката обаче Збишко предупреди Сандерус, че на сутринта трябва да тръгне самичък напред, на което той се съгласи с готовност, само си запази правото да притича веднага при тях, ако види опасност от зверове или от местните жители. Помоли също да му бъде позволено да спира не три, а четири пъти, понеже когато бивал сам, винаги го обземало безпокойство дори и в населени места, а какво оставало по тая дива и противна гора, в която са сега.
Всички се разположиха да нощуват, хапнаха и налягаха върху кожите до малък огън, накладен зад едно възвишение на стотина крачки встрани от пътя. Момчетата пазеха подред изморените от пътя коне, които си изядоха зобта и дремеха, всеки отпуснал глава на врата на съседа си. Но щом първата зора посребри дърветата, Збишко скочи пръв, събуди другите и на съмване продължиха похода си. Следите от огромните копита на Арнолдовия кон лесно намериха отново, защото бяха засъхнали в ниската, блатиста почва и се Сяха втвърдили от сушата. Сандерус замина напред и се изгуби от очите им, но когато слънцето се изкачи по средата между изгрева и пладне, те го завариха спрял да ги чака. Каза им, че не видял жива душа освен един голям тур, от който не избягал, тъй като звярът пръв се отбил от пътя му. Но на пладне при първото хранене той съобщи, че видял един селянин-пчелар с въжена стълба и не го задържал само от страх, че в дълбочината на гората може да има още такива. Опитал се да го разпита за това-онова, но не могли да се разберат.