А той кимна с глава, че така и ще направи, пое издълбоко дъх в гърдите и опита дали мечът му излиза лесно от ножницата.
Но Збишко забеляза това и рече:
— Не! На тебе заповядвам да се затечеш веднага към люлката и да не отстъпваш от нея нито на педя през време на боя.
Те вървяха бързо и безшумно все през лесковия гъстак, но не отидоха далече, защото след двеста-триста крачки лещакът се прекъсваше внезапно и откриваше малка поляна, по която се виждаха изгаснали въглищарски огнища и две землянки, в които навярно са живели въглищарите, докато войната не бе ги прогонила оттук. Залязващото слънце осветяваше със силен блясък поляната, купчините и двете раздалечени помежду си землянки. Пред едната от тях седяха на един пън двамата рицари, пред другата — едър червенокос дебелак и Сандерус. Те и двамата изтриваха с парцали броните, а в краката на Сандерус освен това имаше два меча, които навярно щеше да чисти по-късно.
— Виж — рече Мачко, като стискаше с всичка сила ръката на Збишко, за да го задържи още една минута. — Той нарочно им е взел мечовете и ризниците. Добре! Този с побелялата глава трябва да е…
— Напред! — извика внезапно Збишко.
И се втурна като вихър към полянката. Онези скочиха веднага, но преди да успеят да дотърчат до Сандерус, страшният Мачко хвана стария Зигфрид за гърдите, прегъна го назад и в един миг се намери отгоре му. Збишко и Арнолд се счепкаха като два ястреба, обхванаха се с ръце и почнаха страшна борба. Едрият немец, който преди това седеше до Сандерус, се спусна наистина да вземе меча, но преди да успее да замахне с него, Мачковият слуга Вит го удари с тежък кривак по червенокосата глава и го простря на място. Затекоха се после, според заповедта на стария господар, да вържат Сандерус, а той, ако и да знаеше, че така е уговорено, разрева се от страх като теле, на което прерязват гърлото.
Збишко, макар и толкова силен, та изстискваше сок от пресен клон, усети, че е попаднал сякаш не в човешки, а в мечешки лапи. Той разбра дори и това, че ако нямаше броня — която бе облякъл, защото не знаеше дали не ще му се случи да се бие с остро оръжие, — великанът немец щеше да му счупи ребрата, а може би и гръбнака. Наистина момъкът го подигна малко нагоре, но другият го вдигна още по-нависоко, напрегна всичките си сили и искаше да го тръсне на земята, та да не стане вече.
Но Збишко го стисна с такава страшна сила, от която очите на немеца чак се наляха с кръв, после пъхна крак между коленете му, удари го в слабините и го повали на земята.
Паднаха и двамата, обаче момъкът остана отдолу. Но в този миг зоркият Мачко остави обезвредения Зигфрид в ръцете на слугите, а сам се затече към легналите, веднага върза с пояса си краката на Арнолд, после скочи, седна на него като на убит глиган и допря острието на мизерикордията до шията му.
Арнолд извика пронизително, ръцете му се отпуснаха безсилно от двете страни на Збишко, а после почна да охка не толкова от убождането, колкото затова, че внезапно усети страшна и неизразима болка в плещите, дето беше ударен с боздуган още по време на битката със Скирвойло.
Мачко го хвана с двете си ръце за яката и го отдръпна от Збишко, а Збишко се понадигна от земята и седна, след което искаше да стане, но не можеше, та седна отново и доста дълго седя неподвижен. Лицето му беше бледо и запотено, очите налени с кръв, а устните посинели и гледаше пред себе си като замаян.
— Какво ти е? — попита с безпокойство Мачко.
— Нищо, само съм много уморен. Помогнете ми да стъпя на крака.
Мачко пъхна ръце под мишниците му и го дигна изведнъж.
— Можеш ли да стоиш прав?
— Мога.
— Боли ли те нещо?
— Нищо. Само не мога да си поема дъх.
В това време чехът се увери, че на поляната всичко е свършено, и излезе пред колибата, стиснал за врата орденската послушница. Като видя това, Збишко забрави за умората, силите му се върнаха изведнъж и се втурна към колибата, сякаш не беше се борил никога със страшния Арнолд.
— Данушке! Данушке!
Но на това повикване не се отзова никакъв глас.
— Данушке! Данушке! — повтори Збишко.
И млъкна. В колибата беше тъмно и изпърво той не можа да види нищо. Но иззад натрупаните до огнището камъни той дочу бърза и силна въздишка, като че на някое потулено зверче.
— Данушке! За бога! Това съм аз! Збишко!
И изведнъж видя в мрачината очите и, широко отворени, изпълнени с ужас, безумни.
Той се затече към нея и я прегърна, но тя съвсем не го позна, а се изтръгна от ръцете му и почна да повтаря със задъхан шепот:
— Страх ме е! Страх ме е! Страх ме е!…
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ