Но Збишко, в чието сърце нахлу нова вълна от тъга и гняв, завика внезапно:
— И ти говориш за рицарска чест? Позор за тебе, защото помагаше на палач и на адско изчадие! Позор за тебе, защото си гледал спокойно как измъчват една беззащитна жена и рицарска дъщеря, а може би и сам си я мъчил. Позор за тебе!
Арнолд опули очи, прекръсти се смаяно и рече:
— В името на отца и сина и светаго духа!… Как така?… Тази побъркана девойка, в чиято глава живеят двайсет и седем дявола?… Аз!…
— Горко ви! Горко ви! — прекъсна го с хриплив глас Збишко.
И като хвана дръжката на мизерикордията, почна отново да мята диви погледи към лежащия недалеко в мрачината Зигфрид.
Мачко сложи спокойно ръка на рамото му и го притисна с всичка сила, за да го накара да се опомни, а той самият се обърна към Арнолд:
— Тази жена е дъщеря на Юранд от Спихов и жена на този млад рицар. Разбираш ли сега защо ви проследихме и защо стана наш пленник?
— За бога! — рече Арнолд. — Откъде накъде? Как така? Та тя е умопобъркана…
— Защото кръстоносците я отвлякоха като невинно агънце и с мъчения я докараха до този ред.
При думите „невинно агънце“ Збишко доближи длан до устата си и я стисна със зъби, а от очите му почнаха да капят една след друга едри сълзи на непоносима болка. Арнолд седеше замислен, а чехът му разказа с няколко думи за коварството на Данвелд, за отвличането на Дануша, за изтезаването на Юранд и за двубоя с Ротгер. Когато свърши, настъпи тишина, нарушавана само от горския шум и от пращенето на искрите в огъня.
И те седяха така доста време; най-сетне Арнолд вдигна глава и каза:
— Не само в рицарската си чест, но и в Христовия кръст ви се заклевам, че тая жена аз почти не съм виждал, че не съм знаел коя е тя и никога не съм вземал каквото и да е участие в мъченията й.
— Тогава закълни се още, че ще тръгнеш доброволно с нас и няма да се опитваш да избягаш, аз ще заповядам да те развържат съвсем — рече Мачко.
— Нека бъде така, както казваш — заклевам се! Къде ще ме водите?
— В Мазовия, при Юранд от Спихов.
При тия думи Мачко разсече сам въжето на краката му, после му посочи месото и ряпата. Збишко след малко стана и отиде да легне до прага на колибата, дето не намери вече орденската послушница, защото слугите я бяха отвели преди това при конете. Като легна на кожата, която му донесе Хлава, той реши да чака буден дали зората няма да донесе някаква щастлива промяна у Дануша.
А чехът се върна при огъня, защото на душата му тежеше нещо, за което искаше да се поразговори със стария рицар от Богданец. Той го завари потънал в размисъл, без да обръща внимание на хъркането на Арнолд, който бе изял огромно количество пушена ряпа и месо и беше заспал от умора като убит.
— Ама вие няма ли да си починете, господарю? — попита оръженосецът.
— Сънят бяга от очите ми — отвърна Мачко. — Дано даде бог утре добър ден…
И като каза това, погледна към звездите.
— Голямата мечка се вижда вече на небето, пък аз все още мисля кое как да нагласим.
— И на мене не ми е до спане, защото господарката от Згожелице ми е все в ума.
— Е, наистина, нова беда! Нали тя е в Спихов?
— Ами че в Спихов. Кой знае защо, отведохме я от Згожелице.
— Сама искаше да иде при абата, а когато абатът умря, какво трябваше да направя — отвърна троснато Мачко, който не обичаше да говори за това, защото в душата си съзнаваше, че сам има вина.
— Така е, но сега какво ще правим?
— Какво ли? Ще я отведа обратно в къщи, пък каквото даде господ…
След малко обаче добави:
— Разбира се, каквото даде господ, но да беше поне Данушка здрава като другите хора, щяхме да знаем поне какво да правим. А така, дявол го знае! Ами ако не оздравее… и не умре. Дано господ прати едното или другото.
Но чехът в това време мислеше за Ягенка.
— Виждате ли, ваша милост — рече той, — господарката, когато тръгвах от Спихов и се сбогувах с нея, ми каза така: „Ако стане нещо, ще дойдете тук преди Збишко и преди Мачко, защото, каза, няма по кой друг да пратят известие, та нека го пратят по вас, и вие ще ме отведете в Згожелице.“
— Ех! — отговори Мачко. — То се знае, че някак си неудобно ще й бъде да остане в Спихов, когато дойде Данушка. То се знае, че трябва сега да отиде в Згожелице. Жално ми е за сиротинята, искрено ми е жално, но щом господ не го пожела, какво да направим! Само че как да го наредим? Чакай… Казваш, че ти е поръчала да се върнеш преди нас с известие, а после да я отведеш в Згожелице. Така ли?
— Поръча ми точно както ви казах.
— Добре! Тогава може би ще тръгнеш преди нас. На стария Юранд също би трябвало да съобщим, че щерка му се е намерила, за да не го убие ненадейната радост. Бога ми, така ще е най-добре. Върни се! Кажи, че сме отървали Данушка и че скоро ще пристигнем с нея, а ти самият вземай онази горкана и я води дома.