Збишко също съжаляваше, че ще й се размине това наказание, но прие известието спокойно. Не се възпротиви също и на заминаването на чеха със Зигфрид, защото всичко, което не се отнасяше пряко до Дануша, му беше безразлично. И той веднага почна да говори за нея:
— Ще я взема утре пред себе си на коня и така ще тръгнем — рече той.
— Ами как е? Спи ли? — попита Мачко.
— Понякога проплаква слабо, но не зная насъне ли е, или наяве, пък не искам да влизам, за да не се изплаши.
По-нататъшният им разговор бе прекъснат от чеха, който видя Збишко и извика:
— О, и ваша милост ли сте вече на крака? А за мене е време. Конете са готови и старият дявол е вързан за седлото. Скоро ще почне да съмва, защото сега нощите са къси. Останете си, сбогом, ваша милост!
— Върви, сбогом и със здраве!
По Хлава отведе още веднъж Мачко настрана и рече:
— Бих искал да ви помоля много, в случай че стане нещо… знаете, пане… например някое нещастие иди друго нещо… да заповядате веднага някой слуга да бърза презглава към Спихов. Ако сме тръгнали вече оттам, нека ни настигне!
— Добре — отвърна Мачко. — Забравих да ти кажа да заведеш Ягенка в Плоцк, нали разбираш! Иди там при епископа и му кажи, че е кръщелницата на абата, за която има у него завещание, а после го помоли и да й бъде настойник, защото и за това е писано в завещанието.
— Ами ако епископът ни заповяда да останем в Плоцк?
— Слушай го за всичко и направи така, както те посъветва.
— Така и ще направим, пане. Сбогом!
— Сбогом.
II
Рицарят Арнолд, когато се научи сутринта за бягството на орденската послушница, усмихна се под мустак, но каза същото, което бе казал и Мачко: че или вълците ще я изядат, или литовците ще я убият. И то бе най-вероятно, защото местното население беше от литовски произход и мразеше Ордена и всичко, което имаше връзка с него. Част от селяните бяха избягали при Скирвойло, други се бяха разбунтували, поизбиха тук-таме немците и се изпокриха със семействата и с покъщнината си в недостъпните горски дебри. Все пак търсиха послушницата и на другия ден, но напразно, защото го правиха не особено усърдно, тъй като Мачко и Збишко, чиито глави бяха заети с друго, не бяха дали достатъчно строги заповеди. Те бързаха да потеглят към Мазовия и искаха да тръгнат веднага след изгрев слънце, но това не можеше да стане, защото Данушка заспа дълбоко на съмване и Збишко не позволи да я будят. Той я слушаше как „проплаква“ през нощта, досещаше се, че не е спала, и затова сега очакваше голямо подобрение от тоя сън. На два пъти влиза крадешком в колибата и два пъти видя на светлината, която влизаше през разтрогите между гредите, нейните затворени очи, отворената й уста и силната руменина по бузите, каквато имат дълбоко заспалите деца. Сърцето му тогава се топеше от нежност и той й казваше: „Да ти даде господ почивка и здраве, цветенце най-мило!“ А после още: „Свърши се нещастието ти, свършиха се сълзите и каже ли милостивият Исус Христос, щастието ти ще потече като неспирна река.“ И неговата проста и добра душа се обръщаше към бога и той се питаше сам с какво да му се отблагодари, с какво да се отплати, колко пари, жито, стада, восък или други неща, мили на божествената сила, да подари на някоя черква. Той дори веднага би дал оброк и би изброил подробно какво ще жертвува, но искаше да почака, защото не знаеше още в какво състояние ще се събуди Данушка и дали ще се събуди в съзнание: не беше още уверен ще има ли за какво да благодари.
Мачко разбираше, че те ще бъдат в пълна безопасност чак във владенията на княз Януш, но беше също на мнение, че не бива да се прекъсва сънят на Дануша, който можеше да й донесе спасение, и при все че държеше слугите и товарните коне готови за път, реши да чака.
Обаче, когато мина пладне, а тя все още спеше, започнаха да се безпокоят. Збишко, който постоянно поглеждаше през пролуките и през вратата, влезе най-сетне за трети път в колибата и седна на пънчето, което миналата вечер послушницата беше наместила до постелята и на което беше преоблякла Дануша.
Той седна и се загледа в нея, но тя все не отваряше очи, а като се мина известно време, колкото да се прочетат без бързане молитвите „Отче наш“ и „Богородице дево“, устните й трепнаха малко и тя прошепна, сякаш виждаше през затворените клепачи:
— Збишко…
А той падна веднага пред нея на колене, хвана отслабналите й ръце, зацелува я унесен и заговори с прекъсван глас:
— Слава богу! Данушке! Ти ме позна!
Гласът му я събуди напълно и тя седна на леглото вече с отворени очи и повтори:
— Збишко…
И почна да мига, а после да се оглежда наоколо като в почуда.