— Ти вече не си в плен! — каза Збишко. — Отървах те от тях и отиваме в Спихов!
Но тя измъкна ръцете си от неговите и рече:
— Всичко е затова, че нямаше позволение от татко. Де е господарката?
— Събуди ми се ти, ягодке. Княгинята е далече, а ние те отървахме от немците.
А тя като че не чуваше тези думи и като че си припомняше нещо:
— Взеха ми и лютничката и я строшиха о стената, ах!
— Боже мой! — извика Збишко.
И чак сега забеляза, че очите и блестят като безумни и бузите й са пламнали. И в същия миг му мина през ума мисълта, че тя може да е тежко болна и е изрекла на два пъти името му само защото й се е мяркал в бълнуването.
Сърцето му трепна от ужас и студена пот покри челото му.
— Данушке! — рече той. — Виждаш ли ме, разбираш ли ме?
А тя отвърна с умолителен глас:
— Да пия!… Вода!
— Божичко!
И изскочи от хижата. На прага се сблъска със стария Мачко, който тъкмо идваше да види какво става там, продума само: „Вода!“ — и се спусна към поточето, което течеше наблизо в гъстака и горския мъх.
След малко се върна с пълен съд и го подаде на Дануша, която почна да пие жадно. Мачко беше вече влязъл в колибата и като се вгледа в болната, явно се разтревожи.
— Огън ли има? — рече той.
— Да! — изпъшка Збишко.
— Разбира ли какво й говориш?
— Не.
Старият намръщи вежди, после вдигна ръка и почна да се потърква по врата и по темето.
— Какво да правим?
— Не зная.
— Има само един изход — започна Мачко.
Но Дануша го прекъсна в същия миг. Като спря да пие, втренчи в него своите разширени от треската зеници и каза:
— И пред вас не съм виновна! Пожалете ме!
— Жаля те аз, дете, и само доброто ти желая — отговори развълнувано старият рицар.
А после се обърна към Збишко:
— Слушай! Няма защо тя да стои тук. Нека вятърът да я лъхне и слънцето да я огрее — може и по-добре да й стане. Не си губи ума ти, момко, ами я тури в същата люлка, в които я носеха онези, или пък на седлото и — на път! Разбираш ли?
След тия думи той излезе от хижата, за да даде последните нареждания, но щом погледна пред себе си, веднага се спря като вкопан.
Силен отред пешаци, въоръжен с копия и алебарди, заобикаляше от четирите страни колибата, купчините на въглищарите и полянката.
— Немци! — каза си Мачко.
Ужас изпълни душата му, но в един миг хвана дръжката на меча, стисна зъби и приклекна като див звяр, неочаквано заграден от кучета, който се готви за отчаяна отбрана.
А в това време откъм едната купчина към него тръгна великанът Арнолд с един друг рицар, приближи се и каза:
— Бързо се върти колелото на съдбата. Бях ваш пленник, а сега вие сте мои.
При тия думи погледна горделиво стария рицар, като че той беше някакво по-долно същество. Не беше нито зъл, нито жесток човек, но имаше присъщия на всички кръстоносци порок, които можеха да бъдат човечни и дори отстъпчиви при нещастие, но не успяваха да обуздаят презрението си към победените, нито безграничната си гордост, когато чувствуваха зад себе си по-голяма сила.
— Вие сте пленници! — повтори той високомерно.
А старият рицар се огледа мрачно наоколо. В гърдите му биеше не само безстрашно, но дори твърде смело сърце. Ако беше с пълно въоръжение и на бойния си кон, ако до него беше Збишко и ако и двамата имаха в ръка мечове, секири или онези страшни копия, с които така сръчно се биеше тогавашната полска шляхта, той може би щеше да се опита да пробие заобикалящата го стена от копия и алебарди. Но Мачко стоеше сега пред Арнолд без кон, сам-самичък и без броня; той забеляза, че неговите хора бяха вече сложили оръжието, помисли, че Збишко е в хижата при Дануша съвсем без оръжие; като човек опитен и добре запознат с войната разбра, че положението е безизходно.
И Мачко извади бавно меча от ножницата и го хвърли в краката на онзи рицар, който стоеше до Арнолд. А той се обърна към него с не по-малка гордост от Арнолд, но любезно, и заговори на добър полски език:
— Вашето име, пане? Няма да заповядам да ви вържат, ако ми дадете дума, защото виждам, че сте препасан рицар и сте се отнесли човешки с моя брат.
— Давам ви дума! — отговори Мачко.
После си каза името и попита дали ще му позволят да влезе в хижата и да предупреди братанеца си „да не би да направи нещо лудешко“ — и като получи позволение, влезе и след малко се яви отново с мизерикордия в ръка.
— Моят братанец няма дори меч у себе си — рече той — и моли, докато дойде време за път, да му позволите да остане при невестата си.
— Нека остане — каза братът на Арнолд, — ще му пратя храна и питие, защото няма да тръгнем на път веднага, тъй като хората са уморени, пък и ние самите трябва да се подкрепим и да си починем. Каним също и вас, пане, да ни правите компания.