— От жената не се интересувам — отговори остро Волфганг. — Нека един от вас я отведе при баща й, стига да се яви после; но втория няма да пусна.
— Ех! Ами ако се закълна в честта и в копието на свети Георги?
Волфганг се поколеба малко, защото това беше голяма клетва, но в същия миг Арнолд го попита за трети път:
— Какво разправя той?
И като разбра за какво се отнася, почна да възразява оживено и грубиянски и не искаше да се пуснат и двамата срещу честна дума. За това имаше свои сметки: той беше победен не от Скирвойло в голямата битка, а от тези полски рицари в отделно сбиване. Като военен той знаеше също, че пехотата на брат му трябва да се върне сега в Малборг, защото, ако би искала да продължи пътя си към Готесвердер след поражението на първите отреди, ще отиде на явна гибел. Той знаеше, че ще трябва да се яви пред магистъра и пред великия маршал, и смяташе, че срамът му ще бъде по-малък, ако може да покаже поне един по-значителен пленник. Един жив рицар, доведен пред очите на началниците, значи много повече, отколкото разказите, че са взети в плен двамина.
Мачко слушаше пресипналия вик и ругатните на Арнолд и разбра веднага, че трябва да приеме онова, което му дават, защото не ще получи повече нищо, обърна се към Волфганг и каза:
— Тогава ви моля, пане, за още нещо: уверен съм, че братанецът ми сам ще разбере, че той трябва да остане при жена си, а аз да дойда с вас. Но за всеки случай позволете ми да му съобщя, че такава е вашата воля и няма защо да приказва по това.
— Добре, все едно ми е — отговори Волфганг. — Но да поговорим за откупа, който братанецът ви ще трябва да донесе за вас и за себе си, защото всичко зависи от това.
— За откупа ли? — попита Мачко, който би искал да отложи тоя разговор за по-късно. — Малко ли време имаме пред нас? Когато човек има работа с истински рицар, думата значи толкова, колкото и готовите пари, а и цената може да се предостави на съвестта. Ето, ние при Готесвердер пленихме един ваш знатен рицар, някой си пан дьо Лорш, а братанецът ми (защото той именно го и хвана) го пусна на честна дума, без да уговаря нищо за цената.
— Пленили сте рицаря дьо Лорш? — запита бързо Волфганг. — Аз го познавам. Той е заможен рицар. Но защо не го срещнахме по пътя?
— Защото навярно не е тръгнал насам, а към Готесвердер или към Рагнета — отвърна Мачко.
— Той е рицар от заможен знаменит род — повтори Волфганг. — Печалбата ви ще е обилна! Добре, че споменахте за това, защото сега и вас няма да пусна за какво да е.
Мачко прехапа мустак, но дигна гордо глава:
— Ние и без това знаем колко струваме.
— Толкова по-добре — каза по-младият фон Ваден. И веднага добави:
— Толкова по-добре не за нас, защото ние сме смирени монаси и сме се обрекли да останем бедни, но за Ордена, който ще употреби вашите пари за славата божия.
Мачко не отговори нищо, само погледна Волфганг, като че искаше да му каже: „Разправяй това на друг, не на мен“ — и след малко почнаха да се пазарят. Тази работа беше за стария рицар тежка и мъчителна, защото, от една страна, беше твърде чувствителен към всяка загуба, а, от друга страна, разбираше, че не подобава да оценява много ниско нито себе си, нито Збишко. Извиваше се той като змиорка, толкова повече, че гостоприемният уж и приятен на думи Волфганг се оказа страшно алчен за пари и много упорит. Мачко се утешаваше само с мисълта, че за всичко това ще плати дьо Лорш, но все пак съжаляваше за изгубената надежда да спечели нещо, защото не разчиташе на печалба от откуп за Зигфрид, тъй като беше сигурен, че Юранд, а дори и Збишко за никаква цена не ще се откажат от главата му.
След дълги преговори най-сетне се спазариха колко сребро и в какъв срок да платят. Уговориха също колко слуги и колко коня ще вземе Збишко и Мачко отиде да му съобщи всичко това, като го посъветва да тръгне веднага, навярно от страх да не би на немците да им дойде нещо друго на ума.
— Така става то с рицарите — каза той с въздишка: — вчера ти го държеше за гушата, днес той тебе държи! Ех, няма що! Да даде господ да дойде и нашият ред! Но сега не губи време. Ако пътуваш бързо, ще настигнеш Хлава и заедно ще пътувате по-безопасно, пък щом навлезете веднъж в горите и в населените места в Мазовия, там у всеки шляхтич или стопанин ще намерите гостоприемство, помощ и грижа. У нас не отказват това и на чужденците, а какво остава до своите! А тази клетница може би само така ще намери спасение.
При тия думи той поглеждаше често Дануша, коя го в полусън дишаше бързо и шумно. Прозрачните и ръце, сложени върху тъмната мечешка кожа, потрепваха от треската.
Мачко я прекръсти и рече:
— Хайде, вземай я и тръгвай! Дай боже да ти се размине нещастието, защото ми се вижда, че душата й е на зъбите.