— Не думайте! — извика Збишко, смазан от отчаяние.
— Божа воля! Ще поръчам да ти доведат коня тук, а ти тръгвай!
Като излезе от хижата, той нареди всичко за пътуването. Турнетата, подарени от Завиша, докараха конете с люлката, постлана с мъх и кожи, а слугата Вит доведе Збишковия кон и след малко Збишко излезе от хижата, понесъл на ръце Дануша. Имаше в това нещо толкова трогателно, та двамата братя фон Баден, които бяха дошли при хижата от любопитство, при вида на полудетската още фигура на Дануша и на лицето й, досущ прилично на светците от черковните икони, а също и на нейната тъй голяма слабост, поради която не можеше да вдигне главата си, а я държеше опряна тежко на рамото на младия рицар, почнаха да се споглеждат смаяно и да се възмущават в душата си срещу виновниците за нещастието й. „Тоя Зигфрид имал наистина сърце не на рицар, а на палач — прошепна Волфганг на брат си, — а оная змия, макар че тя стана причина да те освободим, ще заповядам да я нашибат добре.“ Трогна ги също и това, че Збишко носеше Дануша на ръце, както майка носи детето си, и разбраха любовта му, защото в жилите и на двамата течеше още млада кръв.
А Збишко се поколеба за малко дали да вземе болната пред себе си на седлото и да я държи из пътя до гърдите си, или да я сложи в люлката. Най-сетне се спря на последното, като предполагаше, че ще й бъде по-удобно да пътува легнала. После се приближи до чичо си и се наведе да му целуне ръка, а Мачко, който наистина го обичаше като зеницата на окото си, при все че не искаше да показва пред немците вълнението си, не можа да се сдържи, прегърна го силно и притисна устни до буйната му златиста коса.
— Бог да те води! — рече той. — А и за стария помни, защото робството всякога е тежко.
— Няма да забравя — отговори Збишко.
— Света Богородица да ти прати утеха!
— Господ да ви плати и за това… и за всичко!
След малко Збишко беше вече възседнал коня, но Мачко си спомни още нещо, та се затече към него, сложи ръка на коляното му и каза:
— Чувай! Ако настигнеш Хлава, гледай да не навлечеш позор и на себе си, и на моята побеляла коса заради Зигфрид. Юранд може, но не ти! Закълни ми се в меча и в честта си!
— Докато не се върнете, аз ще сдържам и Юранд, да не би онези на вас да си отмъстят за Зигфрид — отговори Збишко.
— Толкова ли държиш на мене?
А момъкът се усмихна тъжно:
— Нали знаете.
— Добър път! Върви със здраве!
Конете тръгнаха и скоро изчезнаха зад раззеленилия се лещак. На Мачко внезапно му стана страшно мъчно и самотно, а душата му закопня с всички сили за това любимо момче, в което беше цялата надежда на рода им. Но изведнъж се отърси от тъгата, защото беше човек твърд и можеше да се владее.
— Да благодаря на бога, че аз съм в плен, а не той…
И се обърна към немците:
— Ами вие, пане, кога тръгвате и закъде?
— Когато ни е воля — отговори Волфганг, — а ще тръгнем за Малборг, дето вие, пане, трябва да се явите преди всичко пред магистъра.
„Ех, току-виж, че ми отсекли там и главата, задето съм помагал на жмуджанците!“ — каза си Мачко.
Но го успокояваше мисълта, че има като залог рицаря дьо Лорш и че самият фон Баденови ше пазят главата му, ако не за друго, поне да не изпуснат откупа.
„Но пък в такъв случай — казваше си той — на Збишко не ще се наложи нито сам да се явява, нито да намалява имота ни.“
И тази мисъл му донесе известно облекчение.
III
Збишко не можа да настигне оръженосеца си, защото той пътуваше денонощно и почиваше само толкова, колкото беше необходимо за конете да не паднат по пътя. Понеже се хранеха само с трева, те бяха отслабнали и не можеха да издържат дълго без почивка, както по местата, дето лесно се намира овес. Себе си Хлава не жалеше, а на напредналата възраст и слабостта на Зигфрид не обръщаше внимание. Старият кръстоносец страдаше ужасно, толкова повече, че жилестият Мачко добре го беше наложил. Но най-много го измъчваха рояците комари във влажната гора, от които не можеше да се брани, понеже ръцете му бяха вързани под корема на коня. Оръженосецът наистина не му причиняваше никакви особени мъки, но и не проявяваше милост към него и отвързваше дясната му ръка само но време на почивка, за да се храни: „Яж, вълча муцуно, за да мога да те заведа жив на пана в Спихов!“ С такива думи той го подканяше да яде. На Зигфрид му беше дошла в началото на пътуването мисълта да се умори от глад; но когато чу заканата, че ще му отварят зъбите с нож и ще му пъхат насила храна в гърлото, предпочете да отстъпи и да не допусне гавра с духовното звание и рицарската чест.