А чехът искаше на всяка цена да стигне в Спихов много преди „господарите“, за да предпази своята любима господарка от срам. Като прост човек, но умен и нелишен от рицарско чувство дребен дворянин, той разбираше много добре, че ще бъде някак си унизително за Ягенка, ако останеше в Спихов заедно с Дануша. „В Плоцк може да се каже на епископа — мислеше си той, — че старият пан от Богданец, като неин настойник, е бил принуден да я вземе със себе си, но стига да се разгласи, че тя е под покровителството на епископа и че освен Згожелице има и от абата наследство — тогава и син на велможа няма да й бъде много.“ И тази мечта правеше да не забелязва мъчнотиите на пътуването, но го терзаеше мисълта, че радостната новина, която отнася в Спихов, ще бъде за господарката му предвестие за зла съдба.
Често пред очите му се явяваше и румената като ябълчица Анулка. В такива минути, доколкото му позволяваха пътищата, той мушкаше коня с шпорите, защото искаше час по-скоро да стигне в Спихов.
Пътуваха по объркани пътища, по-скоро без път през гората, право напред. Чехът знаеше само, че като върви малко на запад и все на юг, ще стигне в Мазовия и тогава всичко вече ще тръгне добре. Денем се водеше по слънцето, а когато пътуваше и нощем — по звездите. Горските дебри пред него изглеждаше, че нямат граница, нито край. Дните и нощите им протичаха в дълбока мрачина. Понякога Хлава мислеше, че младият рицар няма да прекара жива жена си през тези страшни и безлюдни места, дето отникъде няма нито помощ, нито храна, дето нощем конете трябваше да се пазят от вълци и от мечки, а денем да се отбиват от пътя пред стадата от зубри и турове, дето страшни глигани точат кривите си зъби о корените на борините и дето, ако не пронижеш със стрела и не прободеш с копие пъстрия хълбок на някой елен или диво свинче, често пъти по цели дни ще стоиш гладен.
„Как ще може — мислеше си Хлава — да пътува с такава измъчена девойка, на която душата й е на зъбите!“
Налагаше им се много често да заобикалят обширни тресавища или дълбоки долове, по чието дъно шумяха придошлите от пролетните дъждове потоци. Не липсваха из горите и езера, в които при залез слънце те виждаха да се къпят в порозовялата гладка вода цели стада лосове или елени. Понякога забелязваха дим, което показваше, че наблизо има хора. На няколко пъти Хлава се приближаваше до такива горски селища, но насреща им оттам се показваха диваци, облечени с кожи на голо, въоръжени с лъкове и тежки криваци, набити с кремък, които ги поглеждаха тъй зловещо изпод сплъстените си коси, че трябваше да използуват колкото се може по-бързо първото им учудване, което ги обземаше при вида на рицарите, и да се отдалечат веднага.
На два пъти обаче зад чеха профучаваха стрели и го настигаше викът: „Вокили!“ (немци!), но той предпочиташе да избяга, отколкото да им обяснява какъв е. Най-сетне, след още няколко дена, почна да допуша, че може вече да е минал границата, но нямаше кого да попита за това. Едва от едни ловци, които говореха полски, той разбра, че най-после е стъпил на мазовецка земя.
Там беше по-лесно, при все че цяла Източна Мазовия представляваше също просторна гора. И тук хора почти не се срещаха, но дето имаше селище, хората бяха по-малко враждебни, може би защото не хранеха толкова омраза, а може би и за това, че чехът им заговорваше на разбран за тях език. Неприятност му създаваше само безграничното любопитство на тези хора, които обкръжаваха ездачите на тълпи, отрупваха ги с въпроси, а като се научаваха, че карат пленен кръстоносец, казваха:
— Подарете ни го, пане, пък ние ще се разправим с него!
И молеха така настойчиво, че чехът трябваше често да се сърди и да им обяснява, че пленникът е на княза. Само тогава те отстъпваха. По-късно, вече в населените места, където имаше шляхта и със стопани, също не вървеше лесно. Там в душите на хората кипеше ненавист срещу кръстоносците, защото навсякъде добре помнеха измяната и оскърблението, нанесени на княза във време на мир, когато враговете го бяха грабнали при Злотория и го бяха задържали като затворник. Там наистина не искаха да „пречукат“ Зигфрид, но ту един, ту друг упорит шляхтич казваше: „Развържете го, ще му дам оръжие и ще го извикам зад междата да се бие с мене до смърт.“ На такива чехът втълпяваше в главата, че пръв има право да му отмъсти злочестият спиховски пан и че не бива да го лишават от това.
Но в населените места пътуването стана вече по-леко, защото все имаше какви-годе пътища и навсякъде даваха на конете овес или ечемик. Тук чехът пътуваше бързо, без да спира никъде, и към Свети дух пристигна в Спихов.
Това стана също надвечер и както тогава, когато Мачко го бе изпратил в Щитно с известието, че заминава за Жмудж, сега също дотърча при него Ягенка, щом го видя от прозореца, а той падна в краката й, без да може известно време дума да продума. Но тя го вдигна и го повлече бързешком нагоре в къщи, понеже не искаше да разпитва пред слугите.