— Какви са новините? — запита тя, като трепереше от нетърпение и едвам поемаше дъха си. — Живи ли са? Здрави ли са?
— Живи и здрави са!
— Ами тя намери ли се?
— Да. Отърваха я.
— Слава на Исуса Христа!
Но въпреки тези думи лицето й се вкамени, защото изведнъж всичките й надежди рухнаха и станаха на пух и прах.
Обаче силите не я напуснаха и тя не изгуби съзнание, а след малко се овладя напълно и почна отново да разпитва:
— Кога ще пристигнат тук?
— След няколко дни! Тежък е пътят с болна.
— Тя болна ли е?
— Измъчена е. От мъки се е умопобъркала.
— Божичко!
Настана късо мълчание, само пребледнелите устни на Ягенка се помръдваха, сякаш в молитва.
— Не дойде ли на себе си, като видя Збишко? — запита тя отново.
— Може и да е дошла, но аз не зная, защото веднага тръгнах да ви съобщя новината, господарке, преди те да пристигнат.
— Господ да те възнагради. Разправи как стана всичко!
Чехът започна да разказва накратко как отървали Дануша и взели в плен великана Арнолд заедно със Зигфрид. Съобщи също, че е докарал Зигфрид със себе си, защото младият рицар искал да го даде в дар и за отмъщение на Юранд.
— Трябва да ида веднага при Юранд! — рече Ягенка, когато той свърши.
И излезе, но Хлава не стоя дълго сам, защото от съседната стаичка дотърча при него Анулка, а той дали защото беше като замаян от умората и безкрайните напрежения, или защото бе копнял за нея и изведнъж се забрави, като я видя, но я прегърна през кръста, притисна я до гърдите си и почна да целува очите й, бузите й, устата й, като че ли много по-рано и бе казал всичко, което се казва на момиче преди подобна постъпка.
И може би той наистина й бе казал вече всичко това в душата си из пътя, защото я целуваше и целуваше безкрай и я притискаше до себе си с такава сила, та чак дъхът й се спираше; но тя не се бранеше — най-напред от смайване, а после от такава голяма слабост, че би паднала на земята, ако я държеха по-малко силни ръце. За щастие всичко това не трая много дълго, понеже на стълбата се чуха стъпки и наскоро в стаята влезе отец Калеб.
Те отскочиха един от друг, а отец Калеб почна отново да отрупва Хлава с въпроси, на които задъханият чех отговаряше с мъка. Свещеникът помисли, че това е от умората, а като чу потвърждение на новината, че Дануша е намерена и отървана и че палачът й е докаран в Спихов, той падна на колене да благодари на господа. През това време кръвта в жилите на Хлава се поуспокои малко и когато свещеникът стана, той можа спокойно да му повтори, как са намерили и освободили Дануша.
Отец Калеб изслуша всичко и каза:
— Бог я е спасил не за да остави разума и душата й в тъмнина и във властта на нечистите сили! Ще сложи Юранд върху нея светите си ръце и само с молитва ще върне разума и здравето й.
— Рицарят Юранд ли? — запита с учудване чехът. — Има ли той такава сила? Да не би да е станал светия приживе?
— Пред господа той е вече светец, а когато умре, хората ще имат в небесата един покровител-мъченик повече.
— Вие казахте, благочестиви отче, че ще сложи ръцете си върху нейната глава. Дали му е израснала десницата? Защото зная, че молихте за това господа Исуса.
— Казах „ръце“, както обикновено се казва — отговори свещеникът, — но при божията милост стига и едната ръка.
— Разбира се — отговори Хлава.
Но в гласа му имаше малко разочарование, защото бе помислил, че ще види истинско чудо. Разговорът бе прекъснат от влизането на Ягенка, която каза:
— Съобщих му новината предпазливо, за да не го убие внезапната радост, а той веднага падна ничком и почна да се моли.
— Той и без това по цели нощи лежи така, а днес навярно до сутринта няма да се вдигне — каза отец Калеб.
Така стана. На няколко пъти надничаха в стаята му и всеки път го намираха легнал и незаспал да се моли така горещо, че изпадаше в пълна самозабрава.
Едва на заранта, доста след утринната служба, когато Ягенка отново надникна в стаята му, той й даде да разбере, че иска да види Хлава и пленника. Тогава доведоха веднага от подземието Зигфрид с ръце, вързани на кръст пред гърдите, и всички заедно с Толима отидоха при стареца.
В първия миг чехът не можеше добре да го разгледа, защото мехурените ципи на прозорците пропущаха слаба светлина, а денят беше мрачен от облаците, които покриваха изцяло небето и предвещаваха проливен дъжд. Но когато зорките му очи свикнаха с полумрака, той едва позна Юранд — толкова беше отслабнал и изнемощял. Грамадният мъж се беше превърнал в грамаден скелет. Лицето му беше тъй бяло, че не се отличаваше много от млечнобялата коса и брада, а когато се облегна на дръжката на креслото и притвори клепачи, той се видя на чеха почти като труп.