До креслото имаше маса, а на нея разпятие, кана с вода и пита черен хляб с втикната в нея мизерикордия — страшния нож, с който рицарите доубиваха ранените. Друга храна освен хляб и вода Юранд отдавна не употребяваше. За облекло му служеше дебела власеница, препасана с връв от слама, която дреха носеше на голо тяло. Така живееше, откак се бе завърнал от щитненския плен, храбрият и страшен някога рицар от Спихов.
Като чу, че влязоха хора, той отстрани с крак опитомената вълчица, която сгряваше босите му крака, и се изтегна назад. В този именно миг Юранд се видя на чеха като мъртвец. Настъпи минута на очакване, защото се надяваше, че ще направи някакъв знак, за да заговори някой, но той седеше неподвижен, бял, спокоен, с притворени уста, като че наистина потънал във вечния сън на смъртта.
— Тук е Хлава — обади се най-сетне с нежен глас Ягенка, — искате ли да го изслушате?
Той кимна с глава и чехът почна за трети път разказа си.
Той припомни накъсо битките, станали с немците при Готесвердер, разказа за борбата с Арнолд фон Баден и за спасяването на Дануша, но не искаше да прибавя на стария мъченик горчивина към добрата вест и да събужда у него безпокойство и премълча, че Дануша се е умопобъркала през време на продължителния и ужасен плен.
Вместо това, от силна омраза към кръстоносците и от желание Зигфрид да бъде наказан колкото се може по-безжалостно, той нарочно не скри, че са я намерили страшно изплашена, отслабнала, болна и било явно, че са се отнасяли с нея като палачи, и ако бе останала по-дълго време в тези страшни ръце, тя би увехнала и изгаснала също както вехне и загива отъпканото с крака цвете. С този тъжен разказ бе в съзвучие не по-малко тъжният полумрак преди настъпваща буря. Медночервените грамади облаци надвисваха все по-страшно над Спихов.
Юранд слушаше разказа, без да трепне или да се помръдне, та на присъствуващите можеше да се стори, че спи. Но той слушаше и разбираше всичко, а когато Хлава почна да говори за пленничеството на Дануша, в празните му очни дупки се събраха две едри сълзи и потекоха по бузите. От всички земни чувства му беше останало само едно — любовта към детето.
После синкавите му устни почнаха да се помръдват за молива. Навън се разнесоха първи далечни още гръмотевици и светкавици почнаха да осветяват сегиз-тогиз прозорците. Той се моли дълго и отново сълзи покапаха по бялата му брада. Най-сетне престана да се моли и настъпи глухо мълчание, което продължи тъй дълго, че най-после стана тежко за събраните, понеже не знаеха какво трябва да правят.
Накрай старият Толима, дясната ръка на Юранд, негов съратник във всички битки и главен страж на Спихов, каза:
— Пред вас стои, господарю, онова пъклено изчадие, онзи кръстоноски вампир, който е изтезавал вас и дъщеря ви; дайте знак какво да направя с него и как да го накажа.
При тези думи по лицето на Юранд пробягаха внезапно светли лъчи и той кимна да му доведат пленника.
Двама слуги мигом го хванаха за раменете и го доведоха при стареца, а той протегна ръка, прекара изпърво дланта си по лицето на Зигфрид, като че искаше да си припомни или да запечата за последен път в паметта си чертите му, после отпусна ръка върху гърдите на кръстоносеца, напипа скръстените ръце, хвана връвта и като притвори отново клепки, отметна назад глава.
Присъствуващите предположиха, че обмисля. Но каквото и да правеше, то не трая дълго, защото след малко той се оборави и протегна ръка към хляба, в който беше втикната зловещата мизерикордия.
Тогава Ягенка, чехът, дори старецът Толима и всички слуги затаиха дъх. Наказанието беше стократно заслужено, отмъщението справедливо, обаче при мисълта, че този полужив старец ще коли пипнешком вързания пленник, сърцата им трепнаха.
Но той хвана ножа по средата, протегна показалеца си до края на острието, та да знае до какво ще го допре, и почна да реже въжето, с което бяха стегнати ръцете на кръстоносеца.
Всички се смаяха, защото разбраха желанието на Юранд и не искаха да вярват на очите си. Това бе за тях вън от всяко очакване. Хлава пръв замърмори нещо, след него Толима, а след тях слугите. Само отец Калеб почна да пита с прекъсван от неудържим плач глас:
— Брате Юранд, какво искате? Да не искате да върнете свободата на пленника?
— Да! — отговори с кимване на глава Юранд.
— Искате да си отиде без отмъщение и наказание?