— Да!
Ропотът от гняв и възмущение се усили, но отец Калеб, като не искаше да мине току-така този нечуван подвиг на милосърдие, се обърна към роптаещите и извика:
— Кой дръзва да се противи на светеца? На колене!
И тон самият коленичи и заговори:
— „Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да дойде царството ти…“
И прочете „Отче наш“ до края. При думите „и прости греховете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници“, очите му неволно се обърнаха към Юранд, чието лице наистина сияеше с някаква неземна светлина.
И тази гледка, придружена от думите на молитвата, покърти сърцата на всички събрани, та дори старият Толима със закоравялата от непрекъснати битки душа се прекръсти, носле прегърна коленете на Юранд и каза:
— Господарю, за да се изпълни вашата воля, трябва да придружа пленника до границата.
Да! — кимна Юранд. Все по-чести светкавици осветяваха прозорците: бурята прииждаше все по-близо и по-близо.
IV
Всред вихъра и единичните напливи на проливен дъжд към спиховската граница препускаха Зигфрид и Толима. Последният придружаваше немеца от страх да не го убият из пътя стражниците селяни или спиховските слуги, които горяха от страшна омраза към него и жажда за мъст. Зигфрид яздеше обезоръжен, но не и вързан. Бурята, гонена от вихъра, вече висеше над тях, От време на време, когато трясваше неочаквано гръмотевица, конете приклякваха на задните си крака. Двамата пътуваха в дълбоко мълчание по дъното на дълбок дол поради тесния път понякога така близо един до друг, та стремете на единия се допираше до стремето на другия. Толима, навикнал от дълги години да пази пленници, поглеждаше и сега навремени към Зигфрид със зорко око, като че ли бдеше да не би да избяга неочаквано, и неволни тръпки го побиваха всеки път, защото му се струваше, че очите на кръстоносеца светят в мрачината като очи на зъл дух или вампир. Минаваше му дори през ума да направи кръстен знак над него, но при мисълта, че след това може би ще почне да вие с нечовешки глас, ще приеме дяволски образ и ще заскърца със зъби, го обземаше още по-голям страх. Старият воин, който можеше самичък да нападне цяла тълпа немци, както ястребът връхлита на ято яребици, все пак се боеше от нечестивите сили и не искаше да има работа с тях. Искаше му се също да покаже просто на немеца по-нататъшния път и да се върне, но го досрамя от самия себе си, затова го заведе чак до границата.
Когато стигнаха там до края на спиховската гора, дъждът престана и облаците се проясниха с някаква странна жълта светлина. Стана по-светло и очите на Зигфрид изгубиха предишния си зловещ блясък. Тогава Толима го обхвана друго изкушение: „Заповядаха ми — си каза той — да отведа това бясно куче невредимо до границата и аз го отведох; но нима ще си замине без отмъщение и наказание този палач на господаря ми и на неговото дете и дали не ще бъде приятно и угодно на бога дело, ако го премахна? Ами ако го извикам на смъртен двубой? Наистина той няма оръжие, но само на една миля оттука, в имението на врочимовския пан, ще му дадат някой меч или брадва — и ще се бия с него. Вярвам, че ще го поваля, после ще го доубия както подобава, а главата му ще закопая в торището!“ Така си казваше Толима, поглеждаше лакомо немеца и помръдваше ноздрите си, като че вече бе подушил миризма на прясна кръв. И тежка беше борбата му с тая жажда, тежко беше да надвие себе си; но когато най-сетне помисли, че Юранд подари на пленника живота и свободата не само до границата и че в противен случай светата постъпка на господаря ще отиде напразно и ще се намали за него небесната награда, той се овладя, спря коня и рече:
— Ето нашата граница, и до вашата не е далече. Върви си свободно и ако не те задуши гризенето на съвестта и гръм божи не те порази, от хората нищо не те заплашва.
Каза това и обърна коня, а онзи тръгна напред с някаква дива вдървеност на лицето, без да се отзове с нито една дума и сякаш без да чува, че някой му говори.
И продължаваше да язди по-нататък, но вече из по-широк път, като че унесен в сън.
Кратко бе стихването на бурята и кратко трая проясняването. Сега отново притъмня, сякаш над света бе паднал вечерен мрак, и облаците се бяха спуснали ниско — почти до самата гора. Отгоре долиташе зловещ грохот и като че ли нетърпеливо съскане и тътнеж на мълнии, които ангелът на бурята още обуздаваше. Но светкавиците всеки миг озаряваха с ослепителна светлина страшното небе и изплашената земя и тогава се виждаше широкият път, между двете черни стени на боровете, а по средата му самотният конник. Зигфрид яздеше, но не беше в пълно съзнание, разтърсваше го треска. Отчаянието, което разяждаше душата му от момента на Ротгеровата смърт, злодеянията, извършени за отмъщение, угризенията, ужасяващите го видения, душевните терзания — всичко това беше отдавна помътило духа му до такава степен, че той само с най-големи усилия устояваше на безумието, а понякога дори му се поддаваше. А в последно време умората от пътя под коравата ръка на чеха, и нощта, прекарана в спиховското подземие, и несигурността за по-нататъшната съдба, а над всичко друго този нечуван, почти свръхчовешки подвиг на милост и великодушие, който просто го порази. Всичко това го бе съсипало до немай-къде. Понякога мисълта му спираше да тече, сковаваше се и той напълно губеше представа какво става с него, но после отново треската го свестяваше и същевременно събуждаше у него някакво глухо чувство за отчаяние, за загуба, за гибел — чувството, че всичко е вече минало, изгаснало, свършило се е, че е настъпил някакъв предел, че около него е само нощ и нощ, и небитие, и някаква страшна бездна, изпълнена с ужас, към която той все пак трябва да върви.